Уилям Грифин - По заповед на президента

Нейлър беше развил своя собствена теория за това как деветнайсетгодишният Джордж Алехандро Кастило е успял да пилотира хеликоптер от такъв тип първо в Германия, а после и във Виетнам.

Имаше две причини седемнайсет и осемнайсетгодишни младежи да отидат на война във Виетнам. Това рядко имаше нещо общо с патриотизма или обожанието на американското знаме. По-скоро имаше нещо с икономическото им положение. Ако нямаха пари да отидат в колеж и да получат добро образование, те правеха неизбежното.

Джордж Алехандро Кастило е бил достатъчно умен да се запише в програмата за кандидат-офицери, което означаваше, че със сигурност е бил достатъчно умен да отиде да учи в колеж. А това предполагаше, че е нямал пари да го направи. Нейлър знаеше, че армията набираше хората си предимно сред завършващите училище, като дори обикаляше училищата, за да ги наеме. И се записваха младежи, които нямаха пари за колеж. Привличаха ги не само със заплатата, но и с това, че ако се запишеха веднага след училище, вместо да изчакат набора си, можеха да се запишат да учат избраната от тях специалност. Което обикновено означаваше, че се попълваха специалностите електроника, автомобилна механика. Но това също означаваше, че ще им бъде дадена карабина и те ще убиват хора.

Предложението беше валидно. Обучението беше обещано. Цената беше тригодишна служба. А онези, които се учеха добре, служеха две години. Но армията отново хитруваше — обучението на кандидата траеше от пет до осем месеца, а после той трябваше да служи две години по своята специалност. От гледна точка на детето, то получаваше обучение и ако не объркаше нещо с обучението, не отиваше в пехотата.

Когато детето отидеше в центъра за прием в армията, му даваха тест за класификация, който беше комбинация между тест за интелигентност и тест за установяване на способностите. Средно интелигентните получаваха между 90 и 100 точки. Ако кандидатът събереше повече от 110 точки, беше подходящ за офицерското училище и за по-дългото обучение за техническите специалности. Когато детето получеше 120 или повече точки, то привличаше вниманието на много хора, които имаха нужда от наистина умни младежи. Детето можеше да стане, например, пилот на хеликоптер.

Като знаеше всичко това, Нейлър предполагаше, че Джордж Алехандро Кастило е влязъл в армията, за да получи образование по електроника, а не да служи като редови войник в пехотата. Беше получил наистина висок сбор точки и беше влязъл в офицерското училище. Не беше трудно да накараш едно момче да промени решението си да учи за радиотехник например и да стане пилот, защото заплатата на летец и статутът на старшина идваха с това обучение.

Нейлър си спомни надписа, който беше видял в офицерския клуб „Анекс“ във Форт Райкър, центъра на авиаторите в Алабама. На него пишеше:

СТАРШИНИТЕ-ПИЛОТИ, КОИТО ИСКАТ ДА ПИЯТ БИРА, ТРЯБВА ДА ИМАТ ПИСМЕНО РАЗРЕШЕНИЕ ОТ МАЙКИТЕ СИ.

Това беше шега, но имаше много такива момчета, които току-що се бяха върнали от Виетнам, но нямаха право да пият алкохол, защото бяха прекалено млади за това.

Джордж Алехандро Кастило не беше единственият пилот на хеликоптер, който изглеждаше на петнайсет години.

А онова, за което Нейлър мислеше в момента, беше, че е много възможно Карл Вилхелм фон унд зу Госингер да се озове от Къщата в гората в домакинство с оскъдни доходи в Тексас и дори в такова, в което английският да е втори език.

— Те ще те обичат, Карл, защото ще са твоето семейство — каза фрау Ерика.

— Мамо, това са глупости и ти го знаеш — каза момчето. — Няма да отида. И никой не може да ме накара.

То излезе гневно от библиотеката.

— Аз ще говоря с него — каза фрау Ерика.

— За него сигурно е трудно — каза Елейн Нейлър.

— За него не съществуват други възможности — каза фрау Ерика.

— Ерика — каза полковник Лустръс, — има и нещо друго.

Тя го погледна.

— За да се докаже, че Карл наистина е син на Кастило, ще трябва да вземем кръвна проба от момчето.

— Наистина ли? — запита тя с леден глас.

— Колкото е възможно по-тихо и по-дискретно — каза Лустръс.

— Предполагам, било е наивно да мисля, че ще ми повярвате.

— Аз ви вярвам — каза Лустръс.

— Наистина ли?

— Да — каза Лустръс безизразно.

— Всички ти вярваме, Ерика — каза Нети.

— Много добре, вземете кръвна проба — каза Ерика. После се усмихна: — Да минем ли в трапезарията?

Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — нещо, с което изненада всички американци — изчака зад един от столовете всички да седнат. Нито той, нито майка му даваха някакъв признак, че са разгневени или разтревожени. Беше им предложено вино, което те приеха. Фрау Ерика постави ръка над чашата си с вино и каза: