Уилям Грифин - По заповед на президента

— Как сте? Радвам се да се запозная с вас.

Английският му, макар и очевидно не и американският му вариант, беше без акцент, не беше и носовият британски вариант, преподаван от учителите в „Сейнт Йохан“, не беше и очакваният английски с немски акцент.

— Момчето ми учи в „Сейнт Йохан“ — каза Елейн. — Алън? Познаваш ли го?

— Не — каза момчето. — Но знам кой е.

— Защо не влезем в къщата да изпием по един коктейл? — запита фрау Ерика.

Камериерка в бяла престилка стоеше зад бара, импровизиран върху една маса в библиотеката. Имаше бира „Госингер“ в керамични бутилки с гумени запушалки, бутилки немски и френски бели и червени вина, бърбън и скоч, джин, коняк и подходящи чаши за всички напитки.

Лустръс, Нети и Алън Нейлър помолиха за скоч, Елейн Нейлър каза, че би могла да изпие чашка джин, а фрау Ерика си наля щедра доза коняк.

— Добре дошли, приятели, всички, в дома ми — каза фрау Ерика и вдигна чашата си. — Наздраве!

Всички забелязаха, че тя отпи голяма глътка от коняка си.

— Мога ли да те наричам Карл? — запита Лустръс момчето.

— Да, сър. Разбира се — каза то.

— Имаш ли нещо против, Карл, ако поговорим насаме с майка ти? — запита Лустръс.

— Разбира се, че не, сър.

— Фрау Ерика? — запита Лустръс.

— Разбира се — каза тя. — Карл, ще отидеш ли в кабинета на дядо си за малко?

На Карл това въобще не му хареса, но той кимна и отиде в далечния край на библиотеката. Лустръс видя, че малката съседна стая е трансформирана в кабинет. Имаше бюро, пишеща машина, кожено кресло и няколко масички, на които бяха подредени множество книги.

— Когато баща ми беше много ядосан на нещо — каза фрау Ерика, — отиваше там, за да напише уводната си статия. Казваше, че му е много трудно да запази гнева си там.

— Тогава трябва да предположа, че повечето уводни статии, които съм прочел, не са били написани там — каза Лустръс.

Фрау Ерика се усмихна.

— Той също така казваше, че е грях да изпитваш гняв — каза тя.

Лустръс се усмихна и се обърна към Нети.

— Може ли да ми дадеш снимката, скъпа? — запита той.

Нети бръкна в чантата си и извади ксерокопие на вестникарска снимка. Дитер беше прекарал няколко часа над нея, за да направи всичко, на което е способен. Нети я подаде на съпруга си, който, без да каже и дума, я подаде на Лустръс.

— Да, това е той! Сигурно е направена по онова време. Мили Боже, беше толкова млад! Само на деветнайсет!

— Страхувам се, че трябва да ви кажа, че е бил убит във Виетнам — каза Лустръс.

Ерика срещна погледа му за миг, после кимна.

— Някак си вече го знаех — каза тя. — Той каза… Каза, че вероятно дълго време няма да чуя и дума от него, защото не обича да пише писма. Но че ще се върне. Бях много млада. Повярвах му. Дори когато не дойде нито едно писмо. Продължих да вярвам. Лесно е да вярваш, когато си млад.

— Умрял е като герой — каза Лустръс.

— За мен това няма значение, но за Карл ще има — каза Ерика и повиши глас. — Карл ела тук, моля!

Гласът й звучеше почти весело. Лустръс видя, че чашката й с коняк е почти празна, после погледна Нети и видя болка в очите й. Момчето се върна при тях.

— Да, майко?

— Полковник Лустръс е донесъл снимка на баща ти изрязана от вестник, — каза Ерика.

Момчето нищо не каза. Ерика му подаде снимката, чието качество не беше никак добро. То я погледна, после погледна майка си.

— Не се е върнал при нас, Карл, защото е бил убит — каза Ерика.

— Баща ти е загинал като герой, Карл — каза Лустръс.

— Мама каза, че той е мъртъв — каза момчето.

— Бил е убит, докато се е опитвал да спаси пилотите на другите хеликоптери — каза Нейлър.

— И ако мога да попитам, как ще се отрази това на нещата? — запита момчето.

— Моля? — каза Лустръс.

— Щом е мъртъв, не мога да отида при него, нали?

Нейлър си помисли: „Това, разбира се, означава, че то знае за майка си. Реакцията му е студенокръвна. Та нали в момента разбира, че няма никакво семейство.“

— Карл — каза тихо Нети, — помолихме да ни изпратят информация за него. Съществува надежда баща ти да е имал семейство…

— И аз да отида при тях? Не. Няма да го направя. Пастор Данберг каза, че мога да остана в „Сейнт Йохан“…

— Но ако за теб има семейство — каза Нети, — те ще те обичат…

— И защо ще ме обичат? Мама казва, че те дори не знаят за съществуването ми.

„Това е вярно! — помисли си Нейлър. — И момчето усеща или дори се досеща, че няма да е лесно да се премести от Къщата в гората в Тексас, дори да не знае, че с име като Кастило ще живее като човек от мексикански произход, а не като човек от висшата немска класа.“