Уилям Грифин - По заповед на президента

— Да, сър — каза Лустръс и погледна майор Нейлър, който също каза:

— Да, сър.

— Какво е направил, че е заслужил Медал за храброст? — запита Таусън.

— Сър, запознат ли сте с операция „Ламсън 719“?

Таусън се замисли, после кимна.

— Мистър Кастило направил петдесет и една спасителни мисии, сър, спасил доста екипажи на свалени самолети, когато, по време на петдесет и втората си спасителна мисия, бил ударен и хеликоптерът експлодирал.

— Знам тази история — каза Таусън. — Изритал втория пилот и екипажа от хеликоптера си, казал им, че няма смисъл всички да загинат. Онзи младеж наистина е притежавал огромна доза храброст.

Щабът

Единайсети брониран кавалерийски полк

„Долните казарми“

Фулда, Хесе, Западна Германия

16:40, 7 март 1981

— Сър, на телефона е фрау фон Госингер — каза старши сержант Дитер от външния офис.

— Фон унд зу, Дитер — каза Лустръс и направи знак на майор Нейлър да вдигне слушалката на телефона, който се намираше на масата за конференции, а после самият той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото му.

— Тук е Фред Лустръс, фрау Ерика — каза Лустръс.

— Добър ден, полковник.

— Има известно развитие на ситуацията — каза Лустръс. — Наистина бих искал да го обсъдя с вас лично, а не по телефона. Ще бъде ли възможно?

— Разбира се.

— Кога ще ви бъде удобно?

— Когато е удобно за вас — каза тя. — Сега, ако искате.

— Мислех да взема Нети със себе си — каза Лустръс, — както и Елейн Нейлър и нейния съпруг, майор Нейлър, който ще ни помогне да се справим със ситуацията.

— Разбира се.

— Ще са ми необходими, да кажем, трийсет минути да отида до дома си, да взема дамите, да сменя униформата си, а после още четирийсет и пет минути да стигнем с колата до вас. Така ще пристигнем малко след шест и половина. Добре ли е за вас?

— Чудесно, полковник. И няма нужда да сменяте униформата си. Ако имате време, ще ви помоля да вечеряте с нас.

— Много мило от ваша страна — каза Лустръс. — Но не искаме да се натрапваме.

— Не ставайте глупав. Аз съм тази, която се натрапва и търси приятелството ви. Ще ви очаквам по някое време преди седем. И ви благодаря.

Чу се „клик“ и линията заглъхна. Лустръс погледна Нейлър.

— Покани ни на вечеря, полковник — каза Нейлър.

— Да, чух — каза Лустръс. После повиши глас: — Рупърт!

Старши сержант Дитер подаде глава през пролуката на вратата.

— Чух — каза той. — Искате аз да ви закарам?

— Не, мисля да отидем с мерцедеса — каза Лустръс. — Ще се постараеш ли полковник Стивънс да узнае, че той трябва да се грижи за нещата тук?

— Да, сър — каза Дитер. — Сър, ако искате, аз мога да закарам дамите.

— Добра идея. Благодаря ти. Излъжи. Кажи им, че вече сме тръгнали. Първото, което ще направя сутринта, е да те информирам как са минали нещата.

— Сър, вие се обадете. Тъй като днес не можах да обядвам с Бейкър Труп, може би утре ще успея да закуся там.

— Направи го — нареди Лустръс. — Ще се видим, когато се върнеш тук.

Къщата в гората

Близо до Бад Херсфелд

Крайс Херсфелд-Ротенбург

Хесе, Западна Германия

18:45, 7 март 1981

Първия път, когато майор Алън Б. Нейлър видя Карлос Гуилермо Кастило, той стоеше до майка си на стъпалата на къщата, а двамата спряха пред тях мерцедеса на Лустръс. Момчето беше облечено в почти черен костюм с бяла риза и вратовръзка, а русата му коса беше грижливо вчесана.

Семейство Нейлър имаше двама синове — единият беше на четиринайсет, а другият — на десет години. Първото, което Алън Нейлър си помисли, беше: „В живота на това дете няма много забавления.“ И почти веднага последва друга мисъл: „По дяволите, а сега — и това!“

Полковник Лустръс беше послушал фрау Ерика фон унд зу Госингер. Той и Нейлър бяха все още в униформите си. Съпругите им обаче бяха облечени официално.

Майка и син изчакаха на стъпалата Лустръс и Нейлър да слязат от мерцедеса и да отидат при тях.

— Радвам се да ви видя отново, полковник Лустръс — каза Ерика и му подаде ръка. — Добре дошли.

— Благодаря — каза Лустръс. — Мога ли да ви представя моя добър приятел, майор Алън Нейлър?

— Разбира се, съпругът на Елейн. Как сте, майоре?

Нети отиде при Ерика и я целуна и по двете бузи, както направи и Елейн.

— А това е синът ми — каза фрау Ерика. — Карл Вилхелм.

Момчето подаде ръка първо на Нети, после на Елейн, след това на Лустръс и накрая на Нейлър. И всеки път казваше на английски: