Уилям Грифин - По заповед на президента

— Ще видим какво ще открия — каза Лустръс.

Нети срещна погледа му, кимна и се изправи.

— Ще се прибереш ли навреме за вечеря? — запита тя.

Той кимна.

— Ще имаме печен глиган — каза Нети. — Тъкмо когато се качвахме в „Инвестицията“, за да поемем обратно, една от камериерките ни подаде огромна кошница с храна, завита в алуминиево фолио. Каза, че фрау Ерика настоява да я приемем.

— Обичам печен глиган — каза той.

— Знам — каза тя. — Когато беше лейтенант, ти и полковникът редовно ходехте на лов. Подарявахте месото на училището.

— Аз съм ти разказвал тази история, нали?

— Бях тук, скъпи — каза тя. — Млада булка, която все още се изчервяваше. И почти те изоставих, когато ти се прибра у дома, залитащ под тежестта на най-грозния глиган, който съм виждала, и каза, че ще трябва да го приготвя за вечеря.

Той се засмя.

— Може и да поканиш някого за вечеря, ако искаш. Месото ще е достатъчно — каза Нети.

— Семейство Нейлър? — запита той.

— Защо не?

Тя отиде при него, целуна го и каза:

— Направи ми услуга, Фреди. Не го препичай, докато се опитваш да го стоплиш.

Той я изпрати до вратата, прегърнал я през раменете. Старши сержант Дитер вдигна поглед от бюрото си.

— Виж дали можеш да намериш майор Нейлър, моля — каза му полковник Лустръс.

Щабът

Единайсети брониран кавалерийски полк

„Долните казарми“

Фулда, Хесе, Западна Германия

07:40, 7 март 1981

— Как се справяме, старши сержант?

Това беше поздравът на полковник Фредерик Дж. Лустръс към старши сержант Рупърт Дитер, когато последният влезе в офиса му. Ала преди Дитер да е успял да отговори, Лустръс продължи:

— Но преди да продължим, може би ще пожелаеш да пошушнеш нещо в ухото на сержант Бейкър от първи ескадрон.

— Да, сър?

— Закусвах там.

— О!

— Аха. Схвана ли, старши сержант?

— Аз ще обядвам там, сър.

— Храната беше наистина лоша, Дитер — каза Лустръс. — А това е едно от нещата, които просто не можем да приемем.

— Аз ще се погрижа за това, сър.

— Ще оставя въпроса в твоите способни ръце, старши сержант — каза Лустръс и направи знак на другия мъж да го последва в офиса му.

Дитер взе един от безупречните стоманени термоси от масичката за кафе и последва Лустръс в офиса.

— Дай ми секунда, полковник — каза Дитер. — Онова, което искам да ти покажа, е на бюрото ми.

Лустръс кимна и каза:

— Разбира се.

Свали сакото си и го остави на закачалката, после се върна зад бюрото си и седна. Дитер влезе в офиса след миг, като носеше дебел двайсет сантиметра пакет вестници с ширина около трийсет и пет и дължина около шейсет сантиметра. Листовете бяха прикрепени един към друг с голяма метална скоба. Носеше още и тънка книжка, подвързана с изкуствена кожа.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Лустръс.

— Вестникът на полка, сър — каза Дитер. — И по-специално броевете от 1969 година.

— Открихте ли таткото там?

— Да, сър, така мисля.

Дитер остави купа стари вестници на масата за конференции на Лустръс и го отвори внимателно някъде по средата.

— Искате ли да погледнете, сър? — запита Дитер.

Лустръс стана от стола си и отиде до масата. Дитер посочи избеляла снимка на двама млади офицери в униформи на пилоти, застанали до хеликоптер. Под снимката пишеше:

Първи лейтенант Джеймс Бидън (вляво) от Итака, Ню Йорк, и Дж. А. Кастило от Сан Антонио, Тексас, от 322-ри авиационен корпус, застанали до техния хеликоптер, един от осемте, които участват в триседмичните тренировки по летене, организирани в „Блекхорс“.

— Снимката не е качествена — каза Лустръс. — Но тук той изглежда, на петнайсет години.

— Забелязах, сър — каза Дитер.

— Е, откри го — каза Лустръс. — Добра работа.

— По-добре изчакайте малко с похвалите, сър — каза Дитер. — Не само това открих.

Той вдигна книгата, подвързана с изкуствена кожа, и я подаде на Лустръс. Лустръс погледна заглавието.

— „Медалът за храброст“? — запита той, изпълнен с любопитство.

Дитер кимна.

— Пъхнах листче хартия в нея, сър — каза той.

Лустръс намери късчето хартия и отвори книгата на въпросната страница.

— Исусе Христе! — възкликна, когато разбра, че гледа друга снимка на офицер Джордж Алехандро Кастило, направена, както предположи, когато Кастило е завършил училището за летци. Кастило и на тази изглеждаше на петнайсет години.

— Не мисля, че има много пилоти на хеликоптери с това име — каза Дитер. — Мисля, че това е нашето момче, полковник.