Уилям Грифин - По заповед на президента

Наля във всяка чашка по два пръста кафе. Така пиеха те кафето си — без сметана, без захар, и само два пръста. Така то оставаше горещо и човек наистина усещаше вкуса му.

Той се изправи, приближи се до нея и й подаде едната чашка.

— Как мина обядът? — запита той.

— Не мисля, че някога ще го забравя — каза Нети.

Полковникът отпи от кафето си и си помисли: „Което ми подсказва, че онова, което я тревожи, се е случило по време на обяда.“

— Кой беше там? — запита Лустръс, когато се върна зад бюрото си.

— Ами, фрау Липц, разбира се — каза Нети. — И пастор Данберг от училището „Сейнт Йохан“. И фрау Ерика фон унд зу Госингер.

Лустръс знаеше, че Инге Липц е съпругата на майора на Фулда. Пастор Данберг не беше едър човек, но ръководеше с желязна ръка не само училището „Сейнт Йохан“, но също така църквата и протестантската общност в района. Фрау Ерика беше единствена дъщеря на семейство Госингер, която притежаваше, сред всичко друго, три вестника, пивоварната Госингер и голяма част от обработваемата земя.

Лустръс беше изненадан, когато Нети прие поканата да отиде в Къщата в гората. Макар той и нейният старец да бяха приятели, преди той да загине на магистралата, дотогава покана за Нети да посети къщата не беше пристигала. Съпругата на стареца беше починала, единственият им син така и не се ожени, а дъщерята, макар да организираше обществени събития, до този момент не беше включила в тях американците.

— Това е изненада — каза Лустръс. — За какво беше поканата?

Нети не отговори.

— Бяхте само петимата? — запита той.

— Да, Фред — каза Нети. — Бяхме Инге, пасторът и фрау Ерика, Елейн и аз.

— Е, и какво е мнението ти за Къщата в гората? — запита той.

— Опитвам се да осмисля мнението си, Фред — каза Нети малко нетърпеливо.

— Съжалявам.

— Обядът беше прекрасен — каза Нети. — Печен глиган. Трапезарията гледа към границата. Докато се хранехме, минаха два от твоите патрули. Фрау Ерика ми показа онова, което някога е било тяхна собственост от другата страна на оградата.

— Бил съм там. За последен път миналата година, с баща й. Тогава свързахме радиото.

— Помня — каза Нети, пак така малко нетърпеливо. — Добре, ще ти кажа за какво стана въпрос.

Тя отиде до дамската си чанта, извади снимката на момчето и я подаде на съпруга си.

— Какво гледам? — запита Фред Лустръс.

— Едно от нашите любими деца — каза Нети с горчивина.

— Наистина ли? — запита той.

„Както казваше генерал Джордж Патън — помисли си полковник Лустръс — войник, който не ляга с жени, не се бие. И това вероятно е вярно. Но защо тези безотговорни кучи синове не използват презервативи?“

— Според фрау Ерика — каза Нети, — бащата е пилот на хеликоптер, който е бил тук преди около дванайсет години и е останал достатъчно дълго, за да посее семето си.

— Тя откъде знае?

— Това е Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Нети. — Единственото дете на фрау Ерика.

— Нека се уверим, че съм разбрал добре — каза Лустръс. — Това е детето на фрау Ерика, а бащата е американец?

— Да, правилно си разбрал — каза тя. — И тя иска да го открием.

— О, Исусе!

— Колкото е възможно по-бързо — каза Нети. — И, разбира се, възможно най-тихо и дискретно.

— Защо? След всичкото това време?

— Фрау Ерика няма много време. Остават й, както каза, между два и четири месеца. Рак на панкреаса, невъзможно е да се оперира. Тя вече взема лекарства за болката.

— Цялата тази работа звучи… невероятно — каза Лустръс.

— Такава беше и моята първа реакция — каза Нети. — Но пастор Данберг очевидно знае истината за момчето от… Откакто майката е забременяла. Истина е, Фред.

— И този пилот на хеликоптер не е пожелал да се ожени за нея?

— Тя каза, че е сигурна, че той не знае за момчето — каза Нети. — Това не беше казано, но за мен изглежда очевидно: Семейството е пожелало тя да отгледа детето сама… Била е на осемнайсет и детето е било извънбрачно, но така е било по-добре, отколкото да замърсяват кръвта на семейството с този брак.

— Какво искаш да кажеш с тази дума — „замърсяват“? С американска кръв, искаш да кажеш?

— Не само американска. Според нея, бащата на това русокосо момче е Джордж Алехандро Кастило. От Тексас.

— О, Господи! — каза полковник Лустръс.

— Да, Фреди, точно така: „О, Господи!“ — каза Нети.

— Ще видим какво мога да направя — каза той. После му хрумна нещо и той запита на глас: — Момчето знае ли?

— Не знам — каза Нети. — Ще й се наложи да му каже, ако вече не го е направила.