Уилям Грифин - По заповед на президента

— Доня Алисия — каза генерал Стивънс, — мога ли да ви представя моя кръщелник, майор Алън Нейлър? Баща му и аз бяхме съквартиранти в „Уест Пойнт“.

— Е, много се радвам да се запозная с вас, майор Нейлър. Добре дошли в Аламо.

— Благодаря ви, мадам — каза Нейлър.

— Възникна един доста деликатен въпрос, доня Алисия — каза генерал Стивънс.

— Така ли?

— Алън, майор Нейлър, разполага с подробностите.

Доня Алисия се усмихна и погледна Нейлър с очакване.

„Исусе Христе, нали ми каза да си държа устата затворена и да оставя него да говори? А сега — какво?“

— Въпросът е в това, мадам… — поде колебливо Нейлър.

— Да?

— Имаме причина да вярваме, че мистър Кастило има син в Германия — каза Нейлър.

Тя го гледа миг, без да промени изражението на лицето си.

— Мисля, че говорите за покойния ми син Джордж — каза тя безизразно, — а не за съпруга ми.

„Исусе Христе — помисли си Нейлър — колко тромав и несръчен може да бъде един майор!“

— Да, мадам, говоря за сина ви.

— И как стигна това до вашето внимание? — запита тя.

— Мадам, аз всъщност живея временно в Германия. Във Фулда. Майката на момчето отишла при съпругата ми и при нейната приятелка, която е съпруга на моя командващ офицер…

— Майор Нейлър говори за полковник Фредерик Лустръс, доня Алисия — каза генерал Стивънс. — Аз го познавам добре. Той е чудесен човек, както и добър офицер.

— Разбирам — каза доня Алисия. — И казвахте, майоре?

— Фрау Госингер…

— Това майката на момчето ли е? — прекъсна го доня Алисия.

— Да, мадам. Жените са приятелки. Приятели бяха и полковник Лустръс и покойният баща на фрау Госингер…

— И следователно вие вярвате на тази… фрау Госингер?

— Да, мадам. Кръвната проба на момчето и на вашия покоен син съвпадна.

— Не мисля, че това е абсолютно доказателство за бащинство, нали?

— Не, мадам, не е — призна Нейлър.

— Това… трябва да се е случило преди повече от дванайсет години?

— Да, мадам. Момчето е дванайсетгодишно.

— Имате ли някаква представа защо тя повдига въпроса сега? Цели дванайсет години по-късно?

— Защото е смъртно болна, мисис Кастило — каза Нейлър.

— Не предполагам да имате снимка на момчето?

— Да, мадам, имаме — каза Нейлър и извади няколко снимки от джобчето на сакото си.

— То се казва Карл — каза Нейлър. — И е наистина много умно дете.

Доня Алисия дълго гледа първата снимка, после я остави и втренчи поглед във втората, остави и нея и се загледа в третата.

— Русокосо е — каза тя. — И толкова слабичко.

— Да, мадам — каза Нейлър.

— Ще ме сметнете ли за груба, ако ви помоля да изчакате отвън няколко минути? — запита доня Алисия. — Грейс ще ви донесе кафе. Мисля, че трябва да говоря със съпруга си.

— Да, разбира се — казаха генерал Стивънс и майор Нейлър почти едновременно.

Излязоха от офиса и седнаха един до друг на дивана във външния офис. Генерал Стивънс погледна майор Нейлър и повдигна вежди.

— Не мисля, че мина много добре — каза Стивънс.

Стая 714

Хотел „Плаца“

Ню Йорк сити, Ню Йорк

09:55, 12 март 1981

— Кой, по дяволите, може да е? — запита почти гневно Хуан Фернандо Кастило, когато звънна телефонът, макар в стаята да нямаше никого другиго.

Той беше висок мъж с едро и тежко телосложение, с гъста и все още черна коса. Беше по бели шорти и хавлиен халат. Не беше завързал колана на халата и се виждаха гърдите му, покрити с гъсти косми. Остави „Уол стрийт джърнъл“ на масичката, която използваха за доставка на храна по стаите, и се опита да бутне назад стола, който току-що беше придърпал до нея. Той се закачи за килима и се прекатури. Като го прекрачваше, се удари в масичката и преобърна чашата си с прясно изцеден гроздов сок, който, само Господ знаеше по каква причина, бяха сервирали в чаша с високо столче. Най-после отиде до телефона.

— Какво има? — изръмжа в слушалката.

— Събудих ли те, Фернандо? Звучиш така, сякаш ставаш от сън.

— Всъщност тъкмо закусвах — каза той. — Нещо не е наред ли, любов моя?

— Не, бих казала точно обратното.

— Тогава, защо се обаждаш в този час?

— Защото наистина исках да те хвана, преди да си излязъл от хотела.

— Какво има, Алисия?

— Току-що разбрах, че имаме внук. Че сме баба и дядо.

— Странно, като че ли си спомням, че имаме петима внуци — каза той.

После си помисли: „Четири внучки и един внук, деца на трите ни дъщери. Той носи моето кръщелно име, но фамилията му е Лопес. Фамилията Кастило ще умре с мен.“