Уилям Грифин - По заповед на президента

— А сега стават шестима. Той е много красиво дванайсетгодишно момче.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Изглежда, че Джордж, или Хорхе, както го наричаме ние, е заченал дете в Германия.

„О, мили Боже!“

— Започни отначало, Алисия, моля те.

— Не звучиш особено очарован.

— Ще съм очарован, ако повярвам. Започни отначало, Алисия.

— Генерал Стивънс дойде в офиса ми преди малко — каза тя. — С него беше и един майор, който служи и временно живее в Германия. Генерал Стивънс каза, че майорът е негов кръщелник, че той и бащата на майора са били заедно в „Уест Пойнт“.

„Какво общо, по дяволите, има това с детето на Хорхе?“

— И?

— Майорът — името му е Нейлър — каза, че майката на момчето отишла при съпругата му и й казала, както и на съпругата на полковника, двете са приятелки, за момчето.

„О, Исусе, моля те, Алисия, нямам нужда от това!“

Когато Хорхе, техният единствен син, беше умрял, Хуан Фернандо Кастило трябваше сериозно да се замисли дали да не повери съпругата си на грижите на държавните институции. Не се беше стигнало чак дотам, но тя беше в депресия повече от година и все още имаше проблеми с психиката два пъти в годината — на рождения ден на Хорхе и на датата на смъртта му.

— Господи, любов моя, Хорхе… ни напусна… преди дванайсет години — каза той.

— Знам. Казах ти, момчето е на дванайсет.

— И какво иска да направим генерал Нейлър? Алисия, откъде знае той, че детето е на Хорхе?

— Фернандо, когато видях снимката на момчето, то се казва Карл, оттам ме погледнаха очите на Хорхе.

„Това едва ли е доказателство за бащинство. О, любов моя, толкова съжалявам. Как може този проклет генерал Стивънс да ти причинява това? За какво ли е мислил този кучи син?!“

— И какво иска да направим за детето генерал Стивънс?

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, иска да му осигурим издръжка ли? Какво?

— Не е казал нищо за издръжка. Но ако детето е син на Хорхе и е наш внук, ние, разбира се, ще го издържаме. Какъв въпрос!

„О, по дяволите!“

— Любима, чуй ме. Ако това е вярно…

— Разбира се, че е вярно!

— Не знаем със сигурност, любима. Нашето желание не означава, че нещата стоят наистина така.

— Той има очите на Хорхе — каза тя.

„Очите му могат да вървят по дяволите!“

— Искам да те помоля, любима, да се успокоиш. Ще се върна у дома утре и тогава ще поговорим по въпроса. Ще говоря и с генерал Стивънс, за да получа всички факти…

— Казвам ти, Фернандо, това е детето на Хорхе.

— Ако е така, никой няма да е по-щастлив от мен. Но не го знаем със сигурност, любима. И трябва да сме много внимателни в ситуация като тази.

— Сега вече съжалявам, че ти се обадих — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съжалявам, че ти се обадих — каза тя. — Разваляш всичко, Фернандо. Понякога ми се струва, че имаш сърце от лед.

— Хайде, скъпа. Аз мисля за теб. Чуй ме. Може би по-късно днес ще успея да хвана самолет. Когато се прибера у дома, ще поговорим.

Тя не отговори.

— Скъпа, ще ми направиш ли услуга?

— Каква?

— Помоли генерал Стивънс да дойде, ако може, в офиса ми рано утре сутринта.

„Срещата в банката просто ще трябва да почака. Просто не мога да й позволя да потъне отново в депресия. Защо, по дяволите, не дойдох с проклетия «Лиър»? Защото, когато с него пътува един човек, е такова разхищение на пари, все едно че ги хвърляш в тоалетната. Дали не мога да наема чартърен полет? Успокой се, за Бога! Никой няма да умре. Ще се прибера по-късно днес, а това е достатъчно скоро.“

— Щом искаш — каза тя студено.

— Не знам кой полет ще успея да хвана, любов моя. Но ще бъда на първия самолет за Далас, който успея да хвана днес следобед. И ще изпратя нашия „Лиър“ в Далас, за да ме посрещне. Добре ли е?

— Прави, каквото искаш — каза Алисия.

— А, междувременно, моля те, не прави и не казвай нищо, за което по-късно можеш да съжаляваш.

Тя затвори, без да му отговори. Хуан Фернандо Кастило спокойно остави слушалката. После вдигна поглед към тавана, вдигна ръце над главата си и ги опъна.

— Исусе Христе! — извика той. — Не ми причинявай това! Тя страда достатъчно.

Фоайето за пътници

„Лав фийлд“

Далас, Тексас

20:05, 12 март 1981

— Какво искаш да кажеш, как така не е тук? — запита Хуан Фернандо Кастило служителя, който отговаряше за пътниците.

— Съжалявам, мистър Кастило, но самолетът просто не е тук.

Дон Фернандо извади мобилния си телефон и натисна няколко копчета, преди да осъзнае, че екранът е черен, което означаваше, че проклетата батерия е свършила.