Уилям Грифин - По заповед на президента

Гонзалес изсумтя, но нищо не каза.

Като стигнаха до хангара на летището, Д’Алесандро вече беше там, както и още един генерал, един генерал-майор и неговият помощник, капитан. И двамата носеха зелени барети.

— Вие сте Кастило, предполагам? — каза онзи с двете звезди и подаде ръка на Фернандо. — Аз съм генерал Чанси. Командир съм на Специалния военен център.

— Не, сър — каза Фернандо и посочи Чарли. — Той е Кастило.

— Съжалявам — каза генерал Чанси и подаде ръка на Кастило.

— Това е Фернандо Лопес, генерале — каза Кастило. — Работи с мен по този въпрос.

Генерал Чанси кимна и се усмихна леко. Не беше разменена нито дума повече, докато Д’Алесандро, след като се обади по телефона, закрепен за стената, не каза:

— Самолетът на Макнаб се е приземил.

Кастило гледаше от хангара как огромният „Глоубмастър С–17“ се носи бавно и величествено по пистата. Шофьорът на влекача, който беше точно зад вратите на хангара, запали двигателя.

Човекът на пистата подаде сигнал на самолета да спре и да изгаси двигателите. Самолетът спря, но пилотът не изключи двата двигателя. Едната врата в корпуса се отвори и слязоха двама мъже.

Единият беше генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, облечен в маскировъчна униформа с пустинен камуфлаж и зелена барета на главата. Вторият мъж беше облечен в пилотската униформа на Военновъздушните сили. Отиде при човека на земята, който подаваше сигналите, и заговори тихо с него. Той пъхна стрелките под мишница и направи знак с ръка на шофьора на влекача, който го изкара от хангара.

Когато влекачът стигна до човека със стрелките, той се качи и седна на задната седалка. Влекачът тръгна по пистата, самолетът го последва.

Офицерът от Военновъздушните сили заподтичва след генерал Макнаб и се изравни с него пред вратите на хангара.

Кастило отдаде чест. Макнаб върна жеста.

— Простете ми, че го споменавам — каза Макнаб, — но не трябваше да правиш това. Тъкмо казвах на полковник Торине каква чест е за нас да имаме цивилен с такъв висок ранг, личен представител на президента, който да ни ръководи в изпълнението на задачата.

Кастило се почувства като глупак заради това, че беше отдал чест, но го беше направил по инстинкт. Усети още, че в тона и думите на Макнаб има и още нещо, освен сарказъм.

— Добре дошъл у дома, сър — каза Кастило.

— По дяволите, посрещат ни двама цивилни — каза Макнаб като видя Д’Алесандро. — Не знаех, че ставате толкова рано сутрин, мистър Д’Алесандро.

— Добро утро, генерале.

— Имаш ли сигурно място за нас, Вик? — запита Макнаб.

Д’Алесандро посочи вратата на вътрешния офис.

— Добре, да отидем да си разказваме военни истории — каза Макнаб. — Д’Алесандро, Торине, генералите и, разбира се, мистър Кастило.

Фернандо погледна Чарли, без думи.

„Фернандо ще остане тук с помощниците? Няма начин!“

— Освен ако няма някаква причина това да не може да стане, бих искал мистър Лопес да е с мен — каза Чарли.

— Да, сър, разбира се — каза Макнаб и подаде ръка. — Казвам се Макнаб, мистър Лопес.

„«Да, сър?» За какво е всичко това, по дяволите?“

— Как сте, сър? — запита Фернандо.

— Канех се да го убия, генерале — каза Д’Алесандро, докато прекосяваха хангара. — Чарли му е казал всичко.

— Изчакай, докато вече няма да имаме нужда от него — каза Макнаб.

Офицерът от Военновъздушните сили, който беше всъщност полковник Торине, се усмихна и поклати глава.

Като влязоха в офиса, Макнаб седна зад бюрото, а Д’Алесандро затвори вратата.

— Заради мистър Кастило и мистър Лопес — започна Макнаб, — ще кажем, че полковник Торине е командир на Седемнайсети въздушен ескадрон в Чарлстън, Южна Каролина. Преди да го повишат, той отговаряше за „С–22“ тук. Не можахме да намерим кой друг да пилотира „С–17“ и трябваше да го направи самият Торине.

Торине подаде ръка на Кастило.

— Наистина ли сте били най-лошият помощник на генерал в армията? — запита той с усмивка.

— Щом генерал Макнаб казва така, сигурно е истина, сър — каза Кастило.

Торине и Фернандо също си стиснаха ръцете.

— Вашият самолет ми харесва, мистър Лопес — каза той.

— Благодаря ви — каза Фернандо.

— Ако обичате, мистър Кастило — каза Макнаб, — запознайте ни с онова, което сме пропуснали. Генерал Нейлър си е генерал Нейлър, не ни каза нищо и все още сме в тъмното, така да се каже.

„Защо се обръща към мен с «мистър Кастило»? Всички знаят, че съм майор.“

— Самолетът, който търсихте в Абеше, сър, е отвлечен, почти сме сигурни в това, от група терористи от Сомалия, които се наричат „Свещеният легион на Мохамед“…