Уилям Грифин - Ловците

— Господине… — започна притеснен Монахан. Прочисти гърлото си и започна отново: — Господине, така и не успях да открия господин Юнг. Снощи дори отидох до Пуенте дел Есте и проверих във всички хотели, където обикновено отсяда.

— Сигурно защото господин Юнг вече не работи при нас — обясни доволно посланикът.

— Как така, господине?

— Снощи, в девет и половина, заместник-директорът на ФБР ми позвъни в резиденцията. Обясни, че се налагало да изтегли господин Юнг във Вашингтон. Уведоми ме, че господин Юнг вече е напуснал Уругвай. Очевидно се налагало господин Юнг да дава свидетелски показания. Заместник-директорът обясни, че не бива да навлиза в подробности по телефона.

— Какво става тук? — зачуди се на глас Монахан.

— И аз се питам същото. Сигурен съм, че заместник-директорът ще ми обясни положението, когато се обади. Обеща да позвъни веднага щом намери обезопасен телефон на сутринта.

— Значи няма да стане преди десет и половина наше време — обясни Монахан. — Разликата ни с окръг Колумбия е един час, а аз никога не знам някой заместник-директор да ходи на работа преди девет и половина.

— Когато и да се обади, аз няма да съм тук. По-точно, ние няма да сме тук.

— Какво означава това, господине?

— Докато снощи обмислях въпроса, реших, че трябва незабавно да съобщя на посланик Силвио в Буенос Айрес. Все пак покойният господин Мастърсън бе заместник-посланик.

— Така е, господине.

— Реших, първо, че е редно да го сторя лично, и второ, ти Артигас, да дойдеш с мен. Не виждам защо да идваш с нас в Буенос Айрес, Монахан. Да имаш нещо предвид?

— Не, господине.

— Ще се качим на полета на „Аустрал“ в девет и десет — заяви Макгрори. — Господин Хауъл ще ни придружи. Той има среща по културните въпроси в Буенос Айрес, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Разбирам, господине — отвърна Артигас.

Господин Робърт Хауъл бе културен аташе в посолството. Освен това бе представител на ЦРУ и бе също толкова потаен, колкото ирландецът агент на ФБР, който бе сложил ароматизатори във формата на леприкони в писоарите.

— Докато ни няма, Монахан, искам да свършиш две неща — продължи да нарежда посланикът. — Първо, искам те на линия, за да приемеш разговора със заместник-директора. Кажи му къде съм и го помоли да ми се обади в посолството в Буенос Айрес.

— Добре, господине.

— Второ, предполагам, че ще бъде пълна загуба на време, но можеш да се опиташ да разбереш още нещо от приятеля на Артигас, главен инспектор Ордьонес, или пък от някой друг.

— Добре, господине.

Кабинетът на посланика

Посолство на Сащ „Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

10:25, 3 Август 2005

— Заповядайте, господин посланик — обърна се посланик Хуан Мануел Силвио, американският посланик в Буенос Айрес, към посланик, Майкъл Макгрори. — За мен е винаги удоволствие да ви видя.

Силвио бе висок изискан мъж, със светла кожа, изправен като аристократ. Бе по-млад от посланик Майкъл Макгрори и въпреки че бе работил пет години по-малко във Външно от Макгрори, бе назначен в по-голямо и важно посолство. Макгрори не го харесваше.

Поне бе достатъчно честен пред себе си и не се самозалъгваше, че мотивът му да повдигне въпроса за събитията в Такуарембо пред Силвио съвсем не се основаваше на факта, че в дома на убития бе намерена снимка на покойния господин Мастърсън, заместника на Силвио. Той подозираше, че каквото и да се е случило, щом въпросът стигнеше до Държавния департамент, той щеше да се окаже забъркан в кашата. Макгрори знаеше, че е най-добре да си има компания, вместо да потъва сам.

Двамата си стиснаха ръцете.

След това Силвио подаде ръка на Хулио Артигас.

— С вас не се познаваме, нали?

— Казвам се Артигас, господине. Приятно ми е.

— Артигас е един от правните ми аташета — намеси се Макгрори. — А това е културният ми аташе, господин Хауъл.

— Познаваме се — отвърна Силвио. — Много ми е приятно да се видим отново, господин Хауъл. Знам, че познавате Алекс, но не съм сигурен дали господин Артигас го познава.

— Не, господине — отвърна Хулио и подаде ръка на дребен, доста закръглен мъж с тънки като моливи мустачки.

— Алекс Дарби — представи се човекът.

— Знам, че Хауъл и Дарби се познават — продължи Силвио. — Те са един дол дренки.

Макгрори си помисли: „Все едно че направо каза «Тези двамата са от ЦРУ».“

— Здрасти, Боб — поздрави Дарби. — Отдавна не сме се виждали.