Уилям Грифин - Ловците

Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.

Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и Senor Надут пуяк не пропускаше случай да им го натяква, понякога по-любезно, друг път директно, в зависимост от случая и настроението си.

Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.

Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.

Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник-посланик в Асунсион, Парагвай.

С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.

Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.

Много от проблемите — може би дори повечето — ги създаваха агентите на Агенцията за борба с наркотиците, които Макгрори тайно наричаше хулигани. Често им се случваше да се мотаят „под прикритие“, което означаваше, че ходят не само небръснати и неподстригани, ами облечени като уругвайски наркомани. А пък под неугледните дрехи криеха най-различни оръжия. Според професионалното мнение на Макгрори, бе въпрос на време да застрелят някой уругваец, след което той трябваше да се занимава с последствията.

Преди година бе пуснал заповед, според която представителите на Агенцията за борба с наркотиците трябва да носят оръжие единствено когато се налага. Щом стана очевидно, че според тях е необходимо да са въоръжени непрекъснато, той промени заповедта и сега вече трябваше да искат разрешение от него, за да обикалят въоръжени. Заповедта бе влязла в сила преди по-малко от седемдесет и два часа, когато заместник държавният секретар по въпросите на Латинска Америка му позвъни и любезно, но твърдо, му нареди в бъдеще да се въздържа да се меси на агентите и повече да не се налага да се защитават от него.

Агентите на ФБР бяха значително по-добре облечени от колегите си в „Наркотици“, но от тях бе почти невъзможно да измъкне с какво се занимават и къде ходят. Главната им задача бе да следят прането на пари. Уругвай бе известен като южноамериканската столица на прането на пари. Бе напълно естествено Макгрори да се интересува от дейността им, но те почти никога не му казваха нещо важно.

Освен това поне половината от тях ходеха въоръжени до зъби.

Посланик Макгрори бе силно угрижен и се канеше да си тръгва, когато шефът на агентите от ФБР, тип на име Джеймс Д. Монахан, му се обади и помоли за незабавна среща.

— Не може ли да почака до сутринта, Монахан?

— Господине, според мен трябва да ме изслушате веднага.

— Добре — съгласи се посланикът. — Можеш да се качиш.

Монахан и Хулио Артигас влязоха в кабинета на Макгрори три минути по-късно. Посланикът не ги покани да седнат.