Уилям Грифин - Ловците

Под главата и на този се бе събрала вече засъхнала локва кръв.

Когато коленичи до тялото, Ордьонес погледна Артигас и попита:

— Какво видя?

— Гилза. Стори ми се, че е 9 мм.

— Интересно, къде ли е оръжието на този? — попита Ордьонес, докато оглеждаше внимателно тялото.

Посочи улейчета в кръвта, оставени от изтеглено през нея оръжие.

— Май някой го е взел — съгласи се Артигас.

— Въпросът е кой.

Намекът бе ясен. Ордьонес нямаше да се изненада, ако се окажеше, че някое от местните ченгета го е взел, и то поради причини, които нямаха нищо общо с разследването на убийствата.

„Няма да кажа и душа по този въпрос“, помисли си Ордьонес.

— И двамата са простреляни в главите — обади се Артигас.

Ордьонес кимна, след това попита на висок глас:

— Къде са останалите петима?

Вторият от местните полицаи махна неопределено с ръка към къщата.

— Четирима са ей там, господин главен инспектор — отвърна той. — Тялото на Senor Бертран е вътре, в кабинета.

Ордьонес му даде знак да ги заведе.

Тялото, паднало по гръб зад огромно резбовано бюро до отворената врата на сейф, бе на набит чернокож мъж в края на четирийсетте. На лицето се виждаха две входни рани едната от дясната страна на челото, втората над горната устна.

Част от черепа бе отнесена. Сейфът и стената отзад бяха оплескани с мозък.

Артигас усети, че Ордьонес го наблюдава.

— Две входни рани толкова близо една до друга — отбеляза той. — Сигурно са от автомат.

Ордьонес кимна.

— Вероятно е стреляно от разстояние — посочи той прозореца. Едно от стъклата беше счупено. — Ако бе застрелян тук например в момента, в който послушно е отварял сейфа, трябваше да има следи от барут по лицето.

— Точно така — кимна Артигас.

— Ами албумът? — попита Ордьонес.

— Оставен е на бюрото, господин главен инспектор — обясни полицаят.

— Докато капитан Кавалеро е оглеждал всичко тук вътре, без да пипа — обясни Ордьонес, — случайно забелязал и след това прегледал албума със снимките. Ще ти се стори много интересен.

Подвързаният в кожа албум бе оставен на бюрото, отворен на цветна снимка от сватба. Гостите се бяха подредили на стълбите на внушителна църква, вероятно катедрала. Всички бяха в официално облекло. Господин Бертран бе застанал в десния край. Булката, висока слаба жена, се бе изправила до изключително висок, широко усмихнат, млад мъж.

— Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?

„ Ясно, помисли си Артигас. Сега вече знам защо ме повика “.

— Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.

— Джак Пачката ли?

— Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.

— Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.

— Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.

— Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.

— Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.

Кабинет на посланика

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

20:35, 2 Август 2005

Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се — Senor Надут пуяк.

Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени помощник аташета по правните въпроси, въпреки че бяха специални агенти от Федералното бюро за разследване. Останалите седем бяха специални агенти от Агенцията за борба с наркотиците.