Уилям Грифин - Ловците

Факт е, че хората, които нямат високопоставени приятели, изпитват неприязън към онези, които имат, така че агентите от ФБР не обичат колегите си, чиито връзки им отварят вратички.

— Може да спи — предположи Артигас. — Още няма обяд.

— Телефонът му звъня цели пет минути. Копелето гадно! — изсъска Монахан. — Ордьонес каза ли какво иска?

— Само че се надява да се освободя до края на деня.

— Et tu, Артигас?

— Намислил е нещо, Джим — отвърна Артигас.

— Върви — разреши Монахан. — Ако случайно се натъкнеш на Юнг в някой бар или казино, кажи му, ако обичаш, че ще му бъда изключително благодарен, ако ми отдели няколко минутки от безценното си време.

— Непременно.

Артигас излезе от посолството, откри автомобила си — син крайслер „Круизър“ — качи се и подкара към вратата.

Сградата на посолството — четириетажна продълговата постройка с две огромни сателитни чинии на покрива, бе в центъра на добре ограден терен с изглед към река Плата.

Въоръжени с пистолети уругвайски охранители в полицейски униформи бяха застанали от двете страни на тежката метална врата, боядисана в небесносиньо. Артигас така и не успя да разбере защо охраната Проверяваше щателно както колите, които влизаха, така и онези, които излизаха.

Изчака търпеливо униформените да проверят какво има в купето, които дори надникнаха с огледала под седалките, провериха номерата и чак тогава отвориха вратата.

Той измина стотина метра към реката, след това зави надясно по „Рамбла“, улицата, която минаваше покрай брега от пристанището към предградието Караско, където живееха много служители на посолства, включително Артигас и изчезналият незнайно къде Юнг.

Пет минути по-късно спря „Круизъра“ до тротоара пред постройка, останала от деветнайсети век, предназначена за добитъка, превозван по реката. Сега всички тези сгради бяха превърнати в бирарии, ресторанти и барове.

Жената, която събираше такса от паркираните автомобили, го погледна кръвнишки. Бе видяла дипломатическия номер. Дипломатите имаха право да спират където пожелаят, без дори да плащат.

В интерес на уругвайско-американските взаимоотношения Артигас й даде банкнота от петдесет песо, която правеше по-малко от два американски долара, и си спечели топла усмивка.

Влезе в заведението. С изключение на една или две жени, за които Хулио от време на време се сещаше, за него не съществуваше по-приятна миризма от тази на телешко — също и на пилешко, свинско и разни други меса — жарнати на скара с дървени въглища.

Тръгна към мястото, където знаеше, че ще го чака Ордьонес — едно от малките евтини ресторантчета в задната част на старата сграда — и усети как устата му се пълни със слюнка.

Главен инспектор Ордьонес вече го чакаше и се изправи, когато го видя, че идва.

Прегърнаха се и се целунаха, както правят мъжете от латинските страни, и се настаниха на малка масичка. Вече бе донесена бутилка вино, бутилка газирана вода, четири чаши с високи столчета, плетена кошничка с различни видове хляб и солети, малка чинийка с масло и още една с пастет от пилешки черен дроб.

Хосе наля вино на Хулио и двамата се чукнаха.

— Какво те тормози? — попита Хулио. — Мерлото не е лошо.

— Какво ще кажеш за седем застреляни мъже, всички облечени в черно?

Артигас си помисли: „Той май не се шегува“.

Отпи от мерлото, след това намаза малко пастет върху хапка хрупкав черен хляб и зачака Ордьонес да продължи.

— Не ми се струваш изненадан — отбеляза Хосе.

— Аз съм агент на ФБР. Опитваме се да не издаваме мислите и чувствата си.

Приближи се сервитьор.

Хулио поръча емпанада, средно опечено bife chorizo, papas fritas и салата от домати с лук.

Хосе вдигна два пръста, за да покаже на сервитьора, че той ще иска същото.

— И къде са геройски загиналите нинджи? — попита Хулио. Хосе се разсмя.

— В едно имение — казва се „Шангри-Ла“ — близо до Такуарембо.

Хулио поклати енергично глава, за да покаже, че няма представа къде се намира Такуарембо.

— На около триста и шейсет километра на север — обясни Хосе. — На Пета магистрала. — Замълча. — Надявах се да дойдеш с мен.

— Доста далеч.

— Не чак толкова с хеликоптер.

Хулио бе наясно, че уругвайската полиция използва хеликоптери само в специални случаи дори когато се налага да пътуват висши офицери.

— Като приятел ли ме каниш, или официално? — попита Хулио.

— Хайде да решим, след като огледаме имението „Шангри-Ла“ — предложи Хосе.