Уилям Грифин - Ловците

— Не разбирам — призна Мастърсън.

— Когато непознатите ни нападнаха, дадохме жертви — обясни Чарли. — Един от хората ми бе убит с гарота, а друг, аржентинец, който ни помагаше, бе прострелян. Жив е, но изгуби много кръв.

— Загиналият бе сержант, казваше се Сиймор Кранц намеси се Д’Алесандро. — Свястно момче. Не бе някой аматьор. Което ме кара да се питам кои са били тези типове.

— И до това ще стигна, Вик — прекъсна го Кастило.

— Значи правилно разбрах, че сержантът е мъртъв.

— Да, господине.

— Много съжалявам. Какво стана с тялото му?

— Пренесохме го с нас — отвърна Чарли. — А сега добрите новини. Ако американската полиция разследва подобно престъпление, те ще подложат кръвта на най-различни тестове. Ще сравнят намерената в къщата кръв с тази от телата. Искрено се надявам местните полицаи в дълбоката уругвайска провинция да не са чак толкова щателни, да не тестват кръвта и да не сравняват пробите.

— Господи, седем трупа, това е истинско клане. Да не вземат да поискат помощ от… как се казваше — уругвайския еквивалент на ФБР? Да не се обърнат към някоя по-опитна организация?

— Надявам се да го направят, господине. Тогава ще разберат, че господин Бертран е всъщност господин Лоримър.

— И как ще стане?

— Господин Лоримър имаше албум, господине. Една от снимките бе от сватбата на господин Мастърсън. Близките са застанали пред църквата…

— Катедрала — поправи го Мастърсън. — Катедралата „Сейнт Луис“ на Джаксън Скуеър в Ню Орлийнс. Там се ожениха Джак и Бетси.

— Цялото семейство, включително господин Лоримър, е на снимката, господине. Сигурен съм, че някой старши полицейски инспектор от Монтевидео ще разпознае господин Мастърсън. Може дори някое от местните ченгета да се сети кой е. Смъртта на господин Мастърсън бе истинско събитие. За полицията това ще бъде „следа“. Не мога да повярвам, че ще я подминат. Тя ще им помогне да идентифицират господин Бертран. Ако някой отнесе снимката в посолството в Буенос Айрес, някой там — най-вероятно представителят на ЦРУ, който е в течение на операцията — ще идентифицира човека на снимката като господин Лоримър. Двамата са се познавали от Париж.

— Ако полицаите са некадърни, както предполагате — и сигурно сте прав — защо мислите, че ще отворят албума на господин Лоримър?

— Няма да се наложи, господине, аз го оставих отворен на бюрото на господин Лоримър.

— Много ви бива в тези неща — отбеляза Мастърсън.

— Не е така, господине. Има една доста вулгарна приказка в армията, много подходяща за случая.

— И тя е?

Кастило се поколеба за момент, след това я каза:

— Затънал съм до ушите в лайна, а не мога да плувам.

— Мама му стара, Чарли — възкликна Д’Алесандро. — Познаваме се отдавна, но това е прекалено образно казано.

— Наистина е вулгарна — отвърна Мастърсън. — Само че не съм съгласен, че е подходяща за случая. Според мен сте роден да ръководите подобни операции и по всичко личи, че господин Д’Алесандро е съгласен с мен.

— Господин Мастърсън, когато постъпих в „Уест Пойнт“, исках да стана армейски пилот като баща си. Поне по два пъти на ден проклинам капризите на съдбата, които ми попречиха.

Вик се намеси.

— Капризите на съдбата, Чарли, както много добре знаеш, се наричат генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.

Мастърсън местеше поглед от единия към другия.

— Първия път, когато видях Чарли, господин Мастърсън, той бе ентусиазиран младши лейтенант, новоизлюпен от „Уест Пойнт“. Беше през първата война в пустинята. Генерал Макнаб — тъкмо преди да получи първата си звезда, нали така, Чарли?

Кастило кимна.

— Генерал Макнаб, шеф на „Специални операции“ във войната, бе забелязал Чарли, бе открил в него сродна душа, бе го спасил от онова, с което се занимаваше — вероятно е прекарвал товари в някой „Хюи“; да не говорим, че на годините, на които беше, останалите момчета ходят още на училище и не пилотират — и го назначи за свой личен пилот.

— Стига препратки към миналото, Вик — сопна се Чарли. — Може ли да продължа?

Д’Алесандро вдигна примирено и двете си ръце.

— Като баща — опита се да обясни Мастърсън, — съм сигурен, че баща ви се гордее с онова, с което се занимавате. Нали знае?

— Не, господине. Баща ми е загинал във Виетнам.

— Много съжалявам, Чарли — възкликна Мастърсън. — Нямах представа.

— Благодаря ви, господине. Може ли да продължа?

— Да, разбира се.

— Щом идентифицират Лоримър, възможностите са няколко. Първо, той е бил американски гражданин и дипломат към ООН. Един господ знае какво ще направят в ООН, когато разберат, че е бил убит в Уругвай. Нямаме представа дали в ООН им е известно, че господин Лоримър е бил замесен в мошеничествата, свързани с „Петрол срещу храни“, но съм сигурен, че в ООН има доста хора, които са наясно.