Уилям Грифин - Ловците

Възрастният мъж кимна.

— Това бе истина, ала не цялата истина. Онова, което ще ви кажа — а то е строго секретно по заповед на президента и предпочитам да не става достояние на госпожа Мастърсън…

— Разбира се — прекъсна го Мастърсън.

— Президентът създаде тайна организация и я натовари със задачата да открие и обезвреди виновниците за убийствата на господин Мастърсън и сержант Маркъм.

— Да обезвреди ли? Това трябва да е същото като „да ликвидира“ от времето на войната във Виетнам.

— Почти същото — потвърди Д’Алесандро.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, господине — отвърна Кастило.

— Добре. А кой — ще проявя разбиране, ако не можете да ми отговорите — ръководи тази тайна организация? Посланик Монтвейл ли? Може би ЦРУ?

— Аз, господине. Това е другото, което не бива да споменавате пред госпожа Мастърсън.

Мастърсън кимна и сви устни.

— Парите ще бъдат използвани за поставената от президента задача — обясни Кастило.

— На това ли му се казва справедливост? — попита Мастърсън. — Преди малко се притесних, че посланик Лоримър…

— Какво той, господине?

— Единствените роднини на Жан-Пол са родителите му и Бетси. Това означава, че ако не е оставил завещание, с което да остави натрупаните блага на някоя френска сладурана, което ми се вижда съмнително, те са преките му наследници. Посланикът ще се досети, че няма начин Жан-Пол да е спечелил тези пари с честен труд. Щеше да му е много трудно да преглътне истината. Господ е свидетел, че Бетси няма нужда от пари, да не говорим, че ще откаже да ги приеме.

— Господине, господин Лоримър е притежавал — според мен е изплатено и няма ипотека — огромно имение — ферма — в Уругвай. Освен това е притежавал — в това съм абсолютно сигурен — приятен апартамент на „Рю Мосю“ в седми район на Париж.

— Живеел е в Париж, следователно е имал нужда от апартамент. Много хора си правят застраховка, за да изплатят ипотеките на апартаментите си в случай на смърт. Същото може да важи за фермата в Уругвай, където Жан-Пол е предвидил да се оттегли при пенсионирането си. Въпросът е как да обясним на посланика криминалните обстоятелства около смъртта на Жан-Пол.

— На това му се казва невъзможен въпрос — отвърна Кастило. — Ще се опитам да ви обясня с какво разполагаме. Досега, местната полиция в Такуарембо е уведомена за инцидента. Въпросът е каква част от истината са успели да открият.

Той замълча, за да може събеседникът му да осмисли чутото.

— Сложихме пластмасови белезници на слугите и им вързахме очите. — Замълча отново. — Сред тях имаше младо уругвайско момиче, с което господин Лоримър очевидно бе в интимни отношения.

Изчака Мастърсън да размисли над този факт и продължи едва когато забеляза в очите му да проблясва презрение.

— Приспахме и нея, и управителя на имението, и съпругата му с напълно безопасен наркотик, приложен от специалист.

— Всички видяха, че белезниците им ги слагат испаноговорящи маскирани мъже. Помните ли, когато агентите от Бюрото за алкохол, огнестрелни оръжия и тютюневи изделия „спасиха“ кубинчето в Маями? Помните ли черните им скиорски маски?

Мастърсън кимна. По лицето му отново се изписа презрение.

— Всички почти бяха с черни гащеризони. Това е описанието, което ще дадат на полицията. Когато местните органи на реда пристигнат — а те със сигурност вече са на местопрестъплението — ще открият шестима мъже в тъмносини, почти черни гащеризони. Няма да имат маски. Това вече е проблем…

— Шестима мъртви в гащеризони — повтори Мастърсън.

— Да, господине. Ще открият и господин Лоримър, проснат по очи в кабинета си, близо до сейфа. Вътре няма да открият абсолютно нищо ценно. В най-добрия случай ще заподозрат, че хората, които са вързали и упоили прислугата, са се опитали да извършат обир.

— Ама те нали са мъртви? — попита Мастърсън.

— Застреляни подло от някой член на бандата, така че да не се налага плячката да бъде делена — отвърна Кастило.

— Местната полиция няма нито да разбере, нито да заподозре, че някой друг, вие и вашите хора, е бил там.

— Надявам се да стане точно така — кимна Кастило. — Подобни обири се случват в отдалечени имения и в Уругвай, и в Аржентина. А господин Лоримър/Бертран, богат бизнесмен, е бил особено подходящ, следователно е бил набелязан.

— Нали не сте… нали не оставихте нищо, което да намекне за присъствието ви?

— Единственото, в което сме сигурни, че ще намерят — което не означава, че сме прецакали нещата — е кръв.