Уилям Грифин - Ловците

— Какво благоволение — отвърна Гьорнер. Беше добре поддържан шейсетинагодишен типичен баварец, едър, с румено лице. Посегна към един от телефоните на бюрото си и добави: — Поне е жив.

Фрау Шрьодер приближи към бюрото и Гьорнер й даде знак да седне срещу него.

— Как е в Южна Америка? — попита той.

— Нямам представа, в момента съм в щата Мисисипи. Иначе съм добре. Благодаря ти, че попита.

— Ще ми кажеш ли какво правиш в Мисисипи?

— Намирам се в апартамент С на казино „Бел Висша“ в Билокси и чакам да ми донесат пържола и яйца за закуска.

— Защо ми се струва, че поне този път ми казваш истината?

— Та като спомена Южна Америка, защо не погледнеш новините от Ройтерс и АП за Уругвай? Ако може още сега.

— Така ли?

— Струва ми се, че информацията ще заинтересува и теб, и Ерик Кочиан.

— Щом е така, ще следя какво казват.

— Няма да е зле.

— Затова ли ми се обаждаш, Карл, или има още нещо?

— Всъщност има. Много ли ще затрудня фрау Шрьодер, ако я помоля да ми открие банкова сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови?

— Това пък защо?

— И да ми внесе десет хиляди евро.

— Кажи защо — настоя отново Гьорнер.

— Открай време съм пестелив. Знаеш го, Ото. Спестеното пени, както казва Бенджамин Франклин, е спечелено пени.

— Gott! 7 7 Gott — господи — от нем. (Б.пр.)

Фрау Шрьодер поклати глава и се усмихна. Гьорнер я погледна кръвнишки.

— И им кажи, ако обичаш, да очакват значителни постъпления през следващите ден-два — продължи Кастило.

— Никак не ми е приятно да задам този въпрос, но не ми ли каза, че си в апартамент в някакво казино?

— Да, в казино „Бел Висша“.

— И сигурно си платил апартамента с кредитната карта „Американ Експрес“, издадена на името на „Тагес Цайтунг“!

— Не съм. Тук съм безплатно.

— Колко загуби, та са ти отпуснали безплатна стая? А, извинявай, цял апартамент.

— Защо реши, че съм изгубил?

Гьорнер въздъхна тежко.

— За кога искаш да е открита сметката?

— Ще стане ли днес?

— Ако ми казваш истината — а честно да ти кажа, много ще ме изненадаш, ако е така — и се опитваш да скриеш парите от данъчните, държа да те предупредя, че сигурно ще те хванат.

— Благодаря ти за загрижеността. Просто накарай фрау Шрьодер да открие сметката и да ми прати номера й по имейла, за да направя депозит. После ще му мисля как да измъкна парите.

— Добре, Карл. Много ми се ще да разбера в какво си се забъркал този път.

— Ще ти разкажа следващия път, когато се видим.

— И кога ще бъде това?

— По всяка вероятност много скоро. Сега отивам да видя баба, а след това сигурно ще отскоча и до теб.

— Как само ми се иска да ти повярвам.

— Благодари на фрау Шрьодер, Ото. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Гьорнер върна слушалката на място и фрау Шрьодер свали своята.

— Какво ли е направил този път?

— Комар, може би? Не знаех, че е комарджия.

— Не и с пари — отвърна Гьорнер. — Когато бяхме в Будапеща с Ерик, разбрах, че заминава — всички се бяха отправили натам — към Аржентина.

— Интересно, какво ли ще съобщят южноамериканските осведомителни агенции?

— Той подчерта Уругвай.

— И какво има в информацията за Уругвай?

Гьорнер сви рамене.

— Ще има ли проблем да откриеш сметката? Нямаме ли пари в „Лихтенщайнише Ландесбанк“!

— Доста — отвърна тя. — Ще им пусна съобщение да му открият сметка. Няма проблем. — Тя се поколеба. — Въпросът е на чие име да я открия.

— Май ще трябва много да помислим за кого се представя в момента.

Гьорнер се умълча за кратко, след това реши:

— Не. Открий я на Карл У. Госингер. Така няма да се налага да обясняваме кой е Карлос Кастило.

Апартамент „С“

Казино и курорт „Белвиста“

Магистрала 90 („Магическата миля“)

Билокси, Мисисипи

08:35, 2 Август 2005

Вик Д’Алесандро се усмихваше, клатеше глава и сочеше ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, дълбоко заспал във фотьойла.

Кастило се усмихна, след това даде знак на Вик да отидат в спалнята. Д’Алесандро го последва и затвори вратата.

— Господи, той е още дете — отбеляза Вик. — Ще ми кажеш ли какво прави тук?

— Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.

— Това пък какво ще рече?

— Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.

— Ясно — отвърна Д’Алесандро.