Уилям Грифин - Ловците

— Извинявай, приятелче — озъби се Вик. — Този асансьор е запазен за големите играчи.

— Той е с мен — обади се Чарли.

Д’Алесандро сви рамене и отстъпи.

Когато вратата се затвори, Кастило ги представи:

— Брадли, това е господин Д’Алесандро. Вик, запознай се с ефрейтор Лестър Брадли. Той е от морската пехота.

— С лоша компания си се събрал, момче — отвърна Вик. — Внимавай.

— Той ми е приятел, Вик.

— Още по-зле значи.

Вратата на асансьора се отвори и Д’Алесандро отново използва пластмасовата карта. Вратата се отвори.

— Добре дошли в апартамент С — приветства ги Д’Алесандро.

— Иха! — възкликна Брадли.

Влязоха в елегантно обзаведен апартамент. Две от стените бяха стъклени и разкриваха поток от червени фарове, които се движеха по магистрала 90. През деня се виждаха бели плажове и смарагдовите води на Мисисипи.

— Напълно съм съгласен, Брадли — обади се Кастило.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Чарли? — попита Вик.

— В четири сутринта ли?

— Едва ли ще ти е за пръв път — сряза го Д’Алесандро.

— Така е — призна Кастило. — Какво пък толкова? Има ли вино?

— Колкото искаш. В бара — посочи Д’Алесандро.

— Ти ще пиеш ли нещо, Брадли? — попита Кастило.

— Малко нещо съм гладен, господине — отвърна ефрейторът.

— И аз — кимна Кастило. — Тук рум сървисът работи двайсет и четири часа, нали Вик?

— Май да.

Кастило грабна слушалката и натисна бутон.

— Каква пържола мога да поръчам по това време на денонощието? — попита той.

Веднага му обясниха.

— Задушен врат с лук и гъби.

Кастило погледна Брадли. Младежът се усмихна доволно и кимна, след това се обърна и към Д’Алесандро, който сви рамене.

— Защо не. Време е да помисля за закуска. Моята да е и с яйца.

— Три пържоли, да не са препечени. С пържени яйца. И пържени картофи или пикантни задушени, или обикновени… каквито има. И каквото друго прецените за подходящо за двама прегладнели мъже и стар дебел италианец, който изобщо не би трябвало да яде.

Д’Алесандро му показа среден пръст.

— Кажи, пехотинецо — обърна се Д’Алесандро към Брадли, — как успя този злобар да се намъкне в живота ти?

— Той ми спаси живота, Вик — обясни Кастило.

Д’Алесандро погледна Брадли.

— Хич не се притеснявай — успокои го той. — Още си млад. Ще ти бъде простено.

Кастило поклати глава.

— Кога ще пием, преди или след като ми кажеш какво става, Чарли?

— Да — отвърна Чарли и мина зад бара, за да си налее вино.

— Ако обещаеш да не казваш на мама, пехотинецо, и на теб ще ти налеем малко, колкото за вкус — предложи Д’Алесандро.

— Остави го на мира, Вик — повиши глас Кастило. — Шегувах се, когато казах, че ми е приятел.

— Освен това каза, че ти бил спасил живота — продължи Вик.

— Така е.

— Поне ми обясни — няма да казвам „За бога“ — защо му е притрябвало да го прави?

— Видя сметката на двама лоши, които стреляха по мен. Целна ги и двамата в главите.

— Защо ли имам странното чувство, че не се бъзикаш с мен? — стана сериозен Д’Алесандро. — Прощавай, синко, но хич не приличаш на злобните кръвожадни пехотинци, дето им се носи славата.

— Казва представителят на „Специални операции“ — засече го Кастило.

— Открай време си я носиш тази жестока жилка, Карлос — изломоти Вик и покри устата си с ръка.

Брадли се изкиска.

— Имам идея, Чарли — продължи Вик. — Вземи от най-горния ред.

Кастило подаде чаша за вино на Брадли.

— Не, господине, благодаря. Има ли бира?

— Поне десет вида. Ела и си избери.

— Докато избираш, майор Кастило ще изпие цяла бутилка вино.

— Добре. Вик. Каквото имам да ти казвам, е строго секретно по заповед на президента.

— Добре де — отвърна много сериозно Д’Алесандро.

— Помниш ли, когато ти казах, че копелетата са гръмнали Мастърсън, за да покажат на жена му, че не се шегуват и държат да се доберат до брат й?

Д’Алесандро кимна.

— Онзи от ООН в Париж ли?

Кастило кимна.

— Не ти казах обаче, че президентът е издал указ за създаването на организация, наречена Звено за организационен анализ…

— Хем „с“, хем „с“ — прекъсна го Д’Алесандро.

Кастило Химна.

— Точно така, хем строго, хем секретно — продължи той.

— Задачата ни е да обезвредим виновниците за смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм, за похищението на госпожа Мастърсън и раняването на специален агент Шнайдер.

— Знаех си аз, че има нещо такова — заяви Д’Алесандро.

— И кой води парада?