Уилям Грифин - Ловците

Кастило се разсмя.

— Добре, да тръгваме. Докато говоря с Д’Алесандро, звъннете на портиера да ни повика няколко таксита.

— Има един огромен „Юкон“ на изхода на „Нешънъл Джиографик“ тъй като аз няма къде да ходя, можете да го използвате — предложи Милър.

— Супер — грейна Кастило.

— Ами аз, господине? — попита ефрейтор Лестър Брадли.

Кастило го погледна и се поколеба за кратко, преди да реши какво да прави.

— Идваш с мен, Брадли — заяви накрая той.

— Господине, позволете да попитам къде отиваме.

— Позволявам, но не мога да ти отговоря, защото все още не съм решил.

Казино и курорт „Белвиста“

Магистрала 90 („Магическата миля“)

Билокси, Мисисипи

04:05, 2 Август 2005

К. Г. Кастило и Лестър Брадли, в цивилно облекло, приближиха към главния вход на казиното. Едър „портиер“ стана от бюрото си и попита доста нелюбезно Брадли на колко е години, а когато му казаха, той поклати глава и заяви, че не може да влезе.

— Изчакай тук, Брадли — нареди Кастило. — Ще се върна бързо.

— Слушам, господине.

Кастило влезе в казиното, мина покрай автоматите, пред които се бяха разположили мъже, повечето на средна възраст, и застаряващи жени. Зад тях се виждаше арка, която отделяше масите за блек джак, покер и рулетка.

Може би една трета от тях бяха заети. Забеляза голата глава на Вик Д’Алесандро пред една от масите за блек джак. Тръгна към нея и спря на около два метра.

На масата бе поставен надпис, който гласеше, че минималният залог е десет долара. Пред Д’Алесандро бяха поставени пет купчинки с жетони. Той барабанеше по тях с пръсти, докато наблюдаваше дилъра.

„Дори всичките да са от по десет долара — а те очевидно не са, защото всяка купчинка е с различен цвят, което означава, че са за повече — Вик яко е хлътнал по тази игра“.

Остана да наблюдава още малко, забеляза, че Вик играе с две карти, чак след това се приближи. Д’Алесандро усети чуждото присъствие и се обърна, за да види кой е застанал зад него. С нищо не показа, че познава новодошлия.

Дилърът прехвърли жетони и за двете карти на Д’Алесандро.

— Достатъчно — заяви играчът, подаде два жетона на дилъра и прибра останалите. Дилърът му подаде табла.

— Благодаря — кимна Д’Алесандро и прехвърли жетоните на таблата.

— Боже — отбеляза Кастило. — Излиза, че ти донесох късмет.

Д’Алесандро изсумтя. Подреди чиповете на таблата и стана. Беше нисък мъж с едри гърди и надути мускули по ръцете.

— Касата е отсреща — кимна с глава той.

Когато се пенсионира, след двайсет и пет години служба — двайсет и две от които бяха в Специалните части — Виктор Д’Алесандро се бе прехвърлил на работа в Специалното оперативно командване. На теория бе технически съветник на командващия генерал на Стратегическия център „Дж. Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Онова, което вършеше там, бе строго секретно.

Силно изрусена петдесетинагодишна дама на касата преброи чиповете, след това попита Д’Алесандро дали предпочита да му напише чек за сумата.

— И в брой става — отвърна той.

Изрусената започна да отброява чисто нови банкноти от сто долара. Трупаше ги на купчинки по десет. Събраха се четири купчинки. След това започна пета купчинка с петдесетачки, двайсетачки, една банкнота от десет и накрая добави петачка.

— За бога, Вик! — възкликна Чарли. — Май добре си се потрудил.

Д’Алесандро изсумтя отново, натъпка парите във вътрешния джоб на лимоновожълтото спортно сако и се отправи към вратата. Кастило го последва.

Д’Алесандро протегна ръка към същия „портиер “, който бе отказал да пусне Брадли в казиното. Мъжът отключи малко чекмедже и се опита да върне дискретно полуавтоматичен „Колт“ .45. Вик не бе толкова дискретен. Той повдигна сакото и пъхна пистолета в празния кобур малко над десния джоб.

— Тук не позволяват да се влиза с оръжие — обясни Д’Алесандро. — Случвало се е, когато някой загуби, да нападне дилъра.

Кастило се разсмя. На „портиера“ не му беше никак весело.

— Асансьорите са отсреща — отвърна Д’Алесандро и кимна, за да покаже посоката.

— Знам.

— А, да. Мастърсън каза, че си щял да идваш.

— Ти говори ли с него? — попита Кастило, докато влизаха следвани от Брадли.

— Ще дойде точно в осем за закуска.

Когато спряха пред асансьорите, Д’Алесандро извади пластмасова карта от джоба на сакото и я прекара през апарата. Вратата на асансьора се отвори. Той махна на Кастило да влезе. Брадли понечи да го последва.