Уилям Грифин - Ловците

— Какви, мама им стара, са били тези типове?

— Не знам, Вик. Последва кратка престрелка, по време на която три или повече от лошите срещнаха създателя си. Кенсингтън откри последния, шестия, проснат на земята близо до Кранц. Сиймор беше успял да го наръга, преди да загине.

— И Кенсингтън го е довършил, така ли?

Кастило кимна.

— То се подразбира — тези двамата се знаеха отдавна — въпреки това е непростимо. Трябвало е да се сети, че мъртъвците не са от разговорливите.

— И аз му споменах нещо подобно — потвърди Чарли.

— След това се изнесохте от там, където сте били?

— След като Кенсингтън извади 9 мм куршум от човека на ДРУ.

— И какво открихте в сейфа?

— Тефтерче с имена и адреси и документи за парите, които Лоримър е прикътал в уругвайски банки.

— Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?

— Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.

— А в тефтерчето какво имаше?

— Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.

— Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?

— Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц — в „Макдил“ на път към Вашингтон.

— И след това дойде тук. Защо?

— Искам да чуя мнението ти, Вик.

— Не може да бъде.

— Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?

— Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.

— Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…

— А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.

— Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?

— Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.

— Иска ми се да й кажа, че заплахата вече е премахната.

— А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.

В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.

— Как се оправяш с хората от „Чайна Поуст“?

Много бивши войници от Специалните части, от ударните отряди на пехотинците, „тюлени“, въздушни командоси и други военни са част от „Чайна Поуст“ в изгнание (от Шанхай) от Американския легион. Желаещите да наемат хора с подобни умения в цивилния живот често откриват онзи, който им трябва, в „Чайна Поуст“.

— Предполагам, знаеш, че генерал Макнаб ги е повикал.

Кастило кимна.

— Спомена, че ще ги повика.

— Много ми помогна. Разполагам с осем момчета — май им е омръзнало да отскачат до Ирак или Афганистан. Ще струват скъпо, но семейство Мастърсън казаха, че това не било проблем.

— Наистина не е. Кога могат да дойдат?

— До не повече от четирийсет и осем часа ще са тук.

— Искам да уведомя Мастърсън и вдовицата за тази работа, но съм сигурен, че няма да имат нищо против. Какво ще кажеш да задействаме всичко още сутринта?

— Няма проблем.

Кастило погледна часовника си.

— Четири и половина, което означава, че в Германия е десет и половина. Трябва да звънна.

Той мина покрай бара, взе телефона и набра дълга поредица от цифри, които помнеше наизуст.

Централа на фирма „Госингер“

Фулда, Хесе, Германия

10:29, 2 Август 2005

Фрау Гертруд Шрьодер, едра шейсетгодишна жена, с прибрана на кок коса, надникна в кабинета на Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“. На ухото имаше безжична слушалка за телефон.

— Карлхен те удостоява с телефонно обаждане — заяви тя, след като покри микрофона с ръка.