Уилям Грифин - Ловците

— Каква е връзката му с Юнг? — продължаваше да пита Макгрори.

Силвио сви рамене.

Артигас си помисли: „И каква е връзката с внезапното заминаване на Юнг за Щатите?“

— Ако искате, господин посланик — предложи Силвио, — можем да изпратим снимката на държавния секретар и да съобщим, че господин Дарби е разпознал убития като брата на госпожа Мастърсън. Нали си сигурен, че е той, Алекс?

— Да, господине, напълно сигурен. Срещали сме се няколко пъти, докато двамата с Джак бяхме в Париж.

Макгрори успя да се спре навреме, тъкмо преди да каже, че лично ще се погрижи да уведоми държавния секретар, ала в последния момент размисли и премълча.

„Да не съм луд да се набутам между шамарите“, помисли си той.

— Така е най-добре — рече вместо това той.

Артигас си помисли: „Senor Надут пуяк, струва ми се, че се питате доколко сте нагазили в лайна и помия.

Надявам се да е много дълбоко“.

Хасиенда „Санхорхе“

Близо до Увалде, Тексас

13:30, 3 Август 2005

Майор К. Г. Кастило бе застанал край барбекюто, пригодено от огромен варел, и очите му сълзяха от дима на мескит 8 8 Мескит — дърво, което вирее в Северна Америка и се използва за добиване на каучук, а плодовете му за храна и фураж. , с който бяха запалили огъня. Стискаше между зъбите си дълга черна пура. Бе облечен в зеленикав панталон, тениска с надпис „ВИНАГИ МОЖЕШ ДА НАРЕЧЕШ ТЕКСАСЕЦА МЪЖ ОТ ЖЕЛЯЗО“, износени каубойски ботуши и още по-износена широкопола шапка с пречупена периферия.

Забеляза Естела — ниска набита мургава жена, която помагаше в ранчото, откакто се помнеше — да излиза от къщата, стиснала безжичен телефон, и го обзе неприятното чувство, че търсят него.

Само че Естела подаде телефона на Abuela 9 9 Abuela — от исп. бабче — галено умалително към любимата баба (Б.пр.) , той забеляза усмивката й, чу я да казва „Много се радвам, че се обади“ и отново насочи вниманието си към пържолите.

Току-що бе подразнил Мария, съпругата на братовчеда Фернандо, като заяви на всеослушание, че единствено на мъжете може да се гласува доверие да опекат качествено една пържола и я предизвика да назове поне една световно известна жена готвачка. А също и поне една жена диригент от световна класа.

Кастило изобщо не вярваше в тези неща, но у Мария имаше нещо, което го караше да се държи предизвикателно и да я дразни. Мислеше за нея като за своя снаха, ала това не бе точно така. Фернандо му бе братовчед, не брат. Ако имаше дума, с която да нарече съпругата на братовчед си, който му бе по-близък от брат, то той не я знаеше.

Усети някой да подръпва крачола му и сведе поглед към седемгодишния Хорхе Карлос Лопес, негов кръщелник, четвъртото от петте деца на Фернандо и Мария. Хорхе му подаваше бутилка бира „Дос Екуис“.

— Хорхе, да знаеш, че току-що ми спаси живота — заяви много сериозно Чарли на испански. — Уверявам те, че ще отидеш в рая.

Огледа се, забеляза, че Фернандо е застанал край сложената за обяд маса на сенчестата веранда, и вдигна палци, за да благодари за бирата.

След това тайно бръкна в джоба на панталона и извади малък компютъризиран термометър за месо, който веднага му показа каква е температурата.

Няма нищо лошо в това да получиш научно потвърждение, вместо да си гориш пръста, като попипваш цвърчащата пържола, особено след като никой не те вижда какво правиш и са убедени, че действаш по усет.

Той бодна и двете пържоли с термометъра и установи, че всичко е наред.

Върна термометъра в джоба и се обърна към верандата.

— Държа да ви уведомя, че тези са готови.

Фернандо изръкопляска и някои от дечурлигата побързаха да го подкрепят.

В същия момент Чарли забеляза, че баба му се приближава със слушалката.

— За теб е — подвикна тя. — Дик.

„По дяволите! Знаех си аз!“

— Благодаря — усмихна се той. — Чакай само да махна пържолите.

Баба му остави телефона на масата до грила, след това взе стар дървен поднос с подкови за дръжки и му го подаде за готовите пържоли. След това се отправи към верандата.

— Аз ще го занеса, Abuela — извика след нея той.

— Може да съм стара и немощна, но все още мога да пренеса няколко пържоли — отвърна тя.

Чарли посегна към слушалката.

— Защо имам чувството, че тази работа няма да ме зарадва особено? — започна направо той.

— Доня Алисия много ми се зарадва — отвърна майор Х. Ричард Милър — младши. — Лично ми го каза.

— Както ти е известно, тя е прекалено мила и любезна, особено когато става въпрос за инвалиди. Казвай.