Уилям Грифин - Ловците

— Не искам да знам какво още сте казали на този човек, но разбирам, че се налага да ви изслушам.

— Точно така — потвърди Монтвейл. — Казах на господин Уилън, че когато си бил на дванайсет, на майка ти, единствената наследница на богатството на семейство Госингер — подхвърлих, че съм сигурен, че му е известно, че веригата „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“ — той кимна, въпреки че съм готов да се обзаложа, че чуваше тази подробност за пръв път — й била поставена диагноза рак в последен стадий. Обясних му как майка ти се обърнала към офицер от американската армия — по-точно към майор Алън Нейлър, чиято част била наблизо — и помолила за помощ да открият бащата на сина й, който бил американец, и му обяснила защо се налага.

— Разкрих, че Алън Нейлър обещал с известна неохота да направи каквото е по силите му, тъй като не уважавал офицери, които изоставяли незаконните си деца, и тъй като бил силно притеснен какво ще стане, когато подобна отрепка научи, че ще му падне огромно богатство.

— Когато се заел с въпроса, научил, че баща ти бил награден посмъртно с „Медал на честта“, че е син на видно и не по-малко богато семейство в Сан Антонио. Тогава дошъл въпросът какво ще кажат семейство Кастило за извънбрачното дете на Алехандро.

Гневът на Кастило започна да се надига отново.

— Защо, по дяволите, му разказахте всичко това? Не ми трябва ничие съжаление.

— Значи и останалото няма да ти хареса — отвърна Монтвейл. — Докато му разказвах всичко, което знам за горкия Чарли Кастило, едва не се разплаках.

— По дяволите! — прошепна Чарли.

— Казах му, че проблеми нямало. Баба ти погледнала снимката, която Нейлър й показал, и заявила: „Има очите на моя Хорхе“. И още същия ден се качила на самолет за Германия.

— След това обрисувах трогателна картина на бедното извънбрачно дете, останало сираче, попаднало в чужда страна, чиято култура не познавало, където можело единствено да си спомня покойната си майка и да слуша легенди за баща си, как след това постъпило в „Уест Пойнт“, за да е достоен син на баща си. Отново изброих получените отличия…

— Господин посланик — прекъсна го Кастило. — Според мен всичко това няма да спре журналиста. Напротив, ще реши, че е попаднал на сочна клюка…

— Ако бъдеш така любезен да ме изслушаш, подполковник — сряза го с леден глас Монтвейл, — ще ти кажа какво направих.

— Извинете.

— Завърших разказа за трогателния ти житейски път, като му обясних как си откраднал хеликоптер в Афганистан, за да спасиш екипа на Милър, като си рискувал не само кариерата си, но и живота си.

— Господи!

— Когато чу това, господин Уилън стана подозрителен. „ Господин посланик, попита той, простете ми, но това не е ли било проява на лудост? “

— Аз го погледнах тъжно и отвърнах: „Именно. Пълна лудост, необмислена импулсивна постъпка. Майор Кастило започнал да се изчерпва. Всеки има точка на пречупване, а Кастило бил достигнал своята“.

— С други думи, му намекнахте, че съм луд.

— Може и така да се каже. Казах му, че от Афганистан са те върнали у дома за напълно заслужена почивка. Намекнах, че в самолета на връщане от Афганистан си решил, че всичко е към края си, и си решил, да се позабавляваш, преди да се срещнеш с онази с косата. Решил си да платиш за всички удоволствия от личното си богатство, нещо, което никога досега не си бил правил. Което било поредното доказателство, че си преуморен… изтощен.

— Обясних му, че по това време Асоциацията на „Уест Пойнт“ решила да се намеси, по-точно генерал Алън Нейлър. Обясних му, че Нейлър не знаел какво да прави с теб. Докато си в такова състояние, не можел да ти повери командването на определения батальон. Не само че си пиел, ами си преследвал всяка жена, която ти се изпречела на пътя, и ако продължавало така, много скоро си щял да бъдеш освободен от длъжност.

— Господи! Това истина ли е?

— Нямал желание да те вкара в психиатрична клиника, защото, ако това влезело в досието ти, отрязвало всички шансове да станеш генерал.

Монтвейл замълча, когато забеляза изражението на Кастило, и добави:

— Това бе първата ми мисъл. Генерал Нейлър никога не е и помислял да те вкара в психиатрична клиника.

— Обясних на Уилън, че Нейлър се срещнал със секретар Хол, който бил награждаван за храброст и служил под командването на Нейлър във Виетнам и щял да разбере, че дори най-добрите понякога стигат до ръба.

— Господи!

— Та той го помолил да ти намери някаква работа, докато си починеш. Хол, разбира се, се съгласил. Освен това Нейлър уредил да пуснат Милър от болница „Уолтър Рийд“, за да те наглежда.