Уилям Грифин - Ловците

— Както предполагах, следващите му думи бяха: „Защо имам чувството, че ме будалкате?“

— Не му отговорих. Вместо това извадих служебното ти досие от куфарчето си и го оставих пред него…

„Служебното ми досие ли каза? Откъде, по дяволите, е намерил служебното ми досие? Не трябва ли да е засекретено от командване «Секретни операции» в Тампа, където никой няма достъп до тях?“

Монтвейл забеляза изражението на Кастило, разбра какво означава, и реши да обясни:

— Одеве ме попита дали генерал Нейлър е запознат с положението, в което си се забъркал. Знае, разбира се, и как си се запознал с госпожа Уилсън в Ангола, и за недискретния ти мимолетен флирт с нея. Въпреки това трябваше да го убеждавам, за да се съгласи, че това е единственият начин, но който можем да се справим с положението, и да разреши да взема досието ти.

— Това си беше чист късмет, защото, щом му обясних какво става, той ми разказа доста трогателни подробности от живота ти, които се оказаха безценни.

„Трогателни подробности ли? Мама му стара! Това пък какво трябва да означава?“

— И така, след като напомних на господин Уилън, че според Закона за свобода на информацията нито той, нито някой друг има право да използва личните ти данни, предложих да му разкажа всичко, което ми е известно за забележителната ти служба, а той можеше сам да се увери, че не го лъжа, като провери документите, които бях поставил пред него.

— Позволихте ли му да види досието ми? Господи, вътре има толкова много секретна информация. Част от мисиите, в които съм участвал, са все още засекретени. Нали тъпото досие се пазеше в сейф в Тампа?

— Целият ти живот е с гриф „Строго секретно“. Господин Уилън остана силно впечатлен. Започнах с отличията, които си получил — и държа да призная, че дори аз останах впечатлен, подполковник — започнах с първото ти отличие като летец и „Пурпурното сърце“, за които изтъкнах, че си заслужил още като момче, непосредствено след завършването на „Уест Пойнт“ и завърших с последното „Пурпурно сърце“ в Афганистан.

— Когато приключих, вече знаех, че Уилън се е вързал, защото си беше наложил строгото журналистическо изражение и заговори много сериозно: „Добре. Наистина впечатляващо. Но нека да се върнем на любовните гнезденца, и двете. Искам да ви кажа, че знам всичко за въпросния Карл Госингер“.

— Попитах го: „ Значи знаете абсолютно всичко за Карл Вилхелм Госингер, така ли?“, а той отвърна: „Както и че любовното гнезденце в мотел «Моника Люински», което струва по хиляда и сто долара на вечер, е регистрирано на негово име. Той се води вашингтонски кореспондент на «Тагес Цайтунг». Никой не е чувал за него, а аз така и не успях да го открия. Но и това ще стане “.

— Успокоих го, че вече го е намерил, че ти и Госингер сте едно и също лице…

— Господи!

— И че си извънбрачно дете и не познаваш баща си. Че майка ти е била германска тийнейджърка, чието моминско име е било Госингер.

— Нямате право да разгласявате това! — избухна Кастило. — Това е личен въпрос.

— Аз, разбира се, помислих, че става въпрос за нещо лично, преди да реша как да се справя с Уилън, и стигнах до заключението, че да защитя президента на САЩ и някои членове от кабинета, да се разкрият хората, които стоят зад убийството на Мастърсън, са по-важни въпроси, отколкото неудобството, на което ще те подложа. Схващаш ли картинката, подполковник? Ако си беше държал висулката зад ципа, където й е мястото, сега нямаше да водим този разговор, нали?

„Дяволите да го вземат… прав е!“

— Така е, господине. Нямаше. Моля да ме извините за избухването.

— Майната му на избухването, Кастило. Извини се за това, че не си мислил, когато е трябвало.

— Слушам, господине. Постъпката ми е непростима, господине.

Монтвейл погледна студено Кастило, след това продължи да разказва. Гневът в гласа му се бе стопил.

— И така, казах на господин Уилън, че баща ти е бил тийнейджър, американски пилот на хеликоптер, който загинал за родината, без дори да знае, че оставя син след себе си. Разбира се, подофицер 1-и клас Хорхе Алехандро Кастило бил истински герой, легенда както в авиацията, така и в армията.

— По изражението му личеше, че е впечатлен, че мислеше, че го лъжа. Аз обаче не бях приключил.

— Попитах го дали знае кой е генерал Нейлър, и той, разбира се, отвърна, че знае. След това му разказах как генерал Алън Нейлър е бил замесен в сагата на подполковник Кастило.