Уилям Грифин - Ловците

Имаше причина да е така. И Монтвейл, и Хол имаха значително по-големи и много по-богато обзаведени кабинети на други места. Основната цел на офисите им в „Айзенхауер“ бе да има къде да чакат и приемат обаждания, докато президентът намереше време да ги вмъкне в натоварената си програма.

Членове на кабинета, като секретар Хол, както той веднъж бе признал на смях пред Кастило, не можели да си позволят да седят бездейни и да чакат пред Овалния кабинет също като прегрешили ученици, привикани в кабинета на директора заради поредната лудория. Това не влияеше никак добре на имиджа им.

Кастило се изненада, че Монтвейл не го накара да чака. Секретарката му — по-точно казано изпълнителната асистентка, всъщност както и да я наричаше — се приближи до кабинета на Монтвейл и отвори вратата в мига, в който те влязоха от коридора.

— Подполковник Кастило и още двама господа са тук — обяви тя.

Кастило не чу отговор, но след секунда секретарят повиши глас:

— Влизайте, господа.

Кастило влезе пръв и усети как рефлексът на Павлов се връща и го подтиква изключително успешно да козирува и изреве: „Подполковник Кастило се явява по ваша заповед, господине!“

— Добър ден, господин посланик — поздрави Кастило.

— Здрасти, Чарли — отвърна Монтвейл.

Кимна на Торине.

— Как сте, полковник?

След това погледна Бритън.

— Много добре — подхвърли с усмивка той. — Розово, жълто и синьо се връзват. Само че хората не си представят подобно облекло, когато се каже агент от Тайните служби.

— Аз наблягам на тайното в Тайните служби, господин посланик — обясни Бритън.

— По скалата от едно до десет, Бритън — продължи сериозно Монтвейл, — какви са шансовете във Филаделфия да бъде детонирана атомна бомба?

— Нула цяло нула нула едно, господин Посланик — отвърна без капка колебание Бритън.

— Този отговор ми се струва заучен.

— Очаквах подобен въпрос, господин посланик.

— Подполковник Кастило ли те предупреди да очакваш подобен въпрос?

— Не. Но не предполагах, че искате да ме видите, за да обсъдим начина ми на обличане.

— Сега вече ми е ясно защо подполковник Кастило те харесва — отвърна Монтвейл. — Ти си точно толкова наперен всезнайко, колкото е и той. Искам да помоля двама ви с полковник Торине да излезете за малко. Може би няма да е съвсем за малко, но се налага да поговоря насаме с подполковника. Кажете на Джоан да не ме свързва с никого, освен с президента, и да ви направи кафе.

— Добре, господине — отвърна Бритън. — Благодаря.

— Благодаря, господин посланик — обади се и Торине, обърна се и последва Джак навън.

Монтвейл изчака да затворят вратата.

— Чарли, надявам се, разбираш колко много зависи от твоята преценка и преценката на Бритън относно заплахата от САБД.

— Поговорих с някои хора, господине. Оказва се, че…

Монтвейл вдигна ръка като регулировчик, за да го накара да замълчи.

— Изчакай до брифинга — нареди той.

— Мислех, че това е брифингът — учуди се той.

— Точно сега трябва да поговорим за любовното ти гнезденце в „Мейфлауър“, което струва по хиляда и сто долара на вечер — надигна глас Монтвейл.

— Какво за него, господине?

— Така го нарича репортерът от „Уошингтън Поуст“ К. Хари Уилан-младши, носител на награда „Пулицър“. Не. Онова, което Хари е казал, когато се е обадил на секретар Хол и му е признал, че има намерение да намекне някои неща в материала си и за да е честен, искал да чуе и неговата версия, преди да публикува статията, било, че се намира в мотел „Моника Люински“. — Той замълча и се усмихна хищно. — Той умее да се изразява доста цветисто.

— За какви намеци става въпрос?

— Че офицер от Разузнавателното управление към МО на САЩ, който се казвал Кастило, пилее парите на данъкоплатците в „Мейфлауър“ и къде ли не другаде по света.

„Мама му стара!“

— Това пък откъде се взе? Никога не съм имал нищо общо с РУ към МО.

— Я си помисли — нареди Монтвейл — и ми кажи кое е първото име, които ти идва наум?

Три секунди по-късно Кастило каза:

— Госпожа Патриша Дейвис Уилсън.

Монтвейл кимна.

— Дяволите да я вземат!

— Казват, че разгневената жена и мълчанието са несъвместими понятия. Защо не си го запишеш и не си го припомниш следващия път, когато плътските желания те накарат да забравиш какво е предпазливост и по отношение на кариерата ти, и на мисията, възложена от президента.

— Следващия път ли? Какъв следващ път? Това е краят. Проблемът е как да опазим мисията да не потъне с мен. С мен е свършено. Единственото, на което се надявам, е да ми позволят да се оттегля с достойнство в името на добрата ми служба досега и да се покрия някъде, преди въпросният репортер да ме открие. Щом напусна, няма дори да ми се налага да разговарям с този тип — ако все пак успее да ме намери — а ми се струва, че няма начин да успее. От армията спокойно могат да кажат, че отдавна вече им е известно, че въпросният офицер с любовното гнезденце си е подал оставката и нямат никаква представа къде се намира бившият подполковник Кастило. И между другото, никога не съм работил за Разузнавателното управление към МО. — Той замълча за секунда. — Генерал Нейлър знае ли?