Уилям Грифин - Ловците

— Нови — прекъсна го Бритън. — Това ме кара да се питам откъде са намерили пари.

— И един форд пикап, от онези е двата реда седалки, също нов, регистриран на името на джамията във Филаделфия.

— Пак ще попитам откъде имат пари? — обади се Бритън.

— Добре. — Суонсън посочи тъмния прозорец. — Пристигнахме. Пътят се вие около хълма до фермата. Железодобивните мини са под хълма. От задната страна.

Кастило забеляза стръмен хълм, обрасъл с дървета, и за малко да пропусне пътя, когато „Юконът“ мина покрай него.

— Няма много за гледане — напомни му Бритън.

Кастило не отговори веднага.

— Няма да е зле да погледна снимките — предложи той.

— Бия те по точки, подполковник — засече го Бритън. — Онези, на които е къщата, бяха изпратени — имейлите и дигиталната фотография са страшна работа, нали? — на Дъч Крамер и Том Макгуайър пет минути след като са били снимани. Въздушните снимки са изпратени по същия начин десет минути след като „Чесната“ е кацнала в Алънтаун. Засега непознати лица няма.

— Това ли е всичко тук? — попита Кастило.

— Аха — отвърна Суонсън и попита: — Къде искаш да отидем? В хотела ли?

— Господи, забравихме да ядем! — обади се Торине.

— Има ли някой „Макдоналдс“, или нещо друго — още по-добре „Уендис“ по пътя към летището? — попита Чарли.

— Значи бръсненето и душът отпадат? — попита недоволно Торине.

— Искам да се добера до Вашингтон и да се обадя по обезопасен телефон колкото е възможно по-бързо, Джейк — отвърна Кастило. — Трябва да поговоря с Юнг и да разбера какво става, преди двамата с Джак да се срещнем с дракона.

— Последното нещо, което ядох, беше едно жилаво студено еквадорско пилешко бутче някъде над Тихия океан — мрънкаше Торине. — Да не говорим, че беше толкова отдавна, че дори не помня.

— Това са те, Военновъздушните сили — засече го Кастило. — Ако някоя дългокрака руса стюардеса със зашеметяваща усмивка не им сервира пържола, те страдат.

— Във Военновъздушните сили ни учат никога да не се държим грубо с нисшестоящите офицери — заяде се Торине. — В твоя случай, ще направя изключение. Майната ти, подполковник. Не ми се закусва с противен хамбургер.

Кастило се разсмя.

— Прав си, Джейк. И на мен. Тъй като Монтвейл ще ни прати такси, дай да се обръснем и изкъпем.

— Единствената ми чиста риза и бельо са в самолета — отвърна Торине.

— Ще се преоблечем на път към Балтимор — предложи Кастило.

— Ако трябва да говориш с твоя човек, Юнг, в Ню Орлийнс — предложи Суонсън — и ние го пазим там, щом стигнем в хотела, ще дам номер на колегите и Юнг ще ти позвъни. Линията няма да е обезопасена, но нали лошите така си общуват и никой не ги засича?

— Вие сте върхът, господин Суонсън.

— Всички така разправят.

Международно летище „Търгуд Маршъл“

Балтимор/Вашингтон

Балтимор, Мериленд

13:50, 10 Август 2005

„Юкон XL“ на Тайните служби ги чакаше пред сградата за техническо обслужване.

Както повелява традицията на Тайните служби, лицето на агента си остана безизразно, когато се качи на „Гълфстрийма“ и завари Кастило на колене в пътническия салон да вади „Узи“, „Микро Узи“ и „Ругер“ със заглушител .22 калибър от чекмедже под едно от канапетата и внимателно да ги подава на Торине и Бритън.

Когато Кастило се качи на предната седалка на джипа, до агента, искаше да попита къде отиват, но агентът заговори в микрофона на ревера:

— Тръгваме от „Търгуд“ към „Айзенхауер“ — докладва той — с дон Жуан, Линдбърг 20 20 Чарлс Линдбърг — американски пилот, прелетял сам разстоянието от Ню Йорк до Париж през 1927 година — (Б.пр.) и Англичанчето. Съобщете на Голямото око. Приблизително време на пристигане 15:15.

— Чарли — обади се Торине, — защо ми се струва, че има нещо подигравателно в кодовото ти име, докато Англичанчето е много подходящо за Бритън, както и Линдбърг за мен?

— Защото си прекалено тъп, за да го разбереш, но вас все такива ви подбират в авиацията.

— Аз какво да правя, докато вие двамата сте с Монтвейл?

— Отваряй си очите и ушите, може да научиш нещо полезно.

— Трябва ли да присъствам?

— Трябва — отсече Чарли.

Кабинета на директора

На Националното разузнаване

Сграда „Айзенхауер“

Вашингтон, Окръг Колумбия

15:15, 10 Август 2005

Кабинетът на посланик Чарлс У. Монтвейл в сграда „Айзенхауер“ не бе особено впечатляващ за човек с толкова власт, наречен от медиите Новия цар на разузнаването. Състоеше се от две малки, оскъдно обзаведени, стаи и първото, което хрумна на Кастило, когато го видя, бе, че е дори по-малък от кабинета на секретаря на Вътрешна сигурност, Матю Хол.