Уилям Грифин - Ловците

Монтвейл кимна.

— Няма да му стане никак приятно, но ако двамата с Шумейкър се разберат, утре до обяд ще съм напуснал армията и няма да има и следа от мен.

Монтвейл продължаваше да го наблюдава.

— Едгар Дешамп пристигна ли? — попита Кастило.

Монтвейл кимна.

— В такъв случай, господине, предлагам ви да го задържите, докато ви остане удобен момент да препоръчате на президента той да поеме операцията.

— И защо е нужно това, подполковник? — попита тихо Монтвейл.

— Не виждам по какъв друг начин мога да опазя операцията. Той е запознат с почти всичко, няма начин някой да успее да го свърже с мен или с операцията, нито пък с хората, с които досега работех. Щом замина и той заеме мястото ми, ще се срещна с него, за да му обясня онова, с което не е запознат. Операцията в никакъв случай не бива да се проваля.

— И защо му е на Дешамп — попита Монтвейл, — след като знае какво се е случило, да поема подобна отговорност? Ако бях на негово място, щях да реша, че това е номер, за да ме отстранят по най-безболезнения начин. Би казал, че господин Уилън няма да се откаже от материала си единствено защото не може да те открие.

— Той е професионалист, господин посланик. Познава рисковете. Върши тази работа отдавна. Ще поеме работата. Да не говорим, че ще я свърши по-добре от мен.

— Нека да се разберем, Чарли. Имаш намерение тихо и кротко да си събереш нещата и да потънеш някъде в неизвестност. Ще платиш за плътските си прищевки с професионално самоубийство, така ли?

— Аз лично не бих се изразил по този начин, господин посланик, но да, така е. Аз изчезвам, а операцията продължава. Нямам по-добра идея.

— Добре, че аз имам.

— Как така, господине?

— Добре, че аз имам — повтори Монтвейл. — По-точно казано, имах.

— Какво искате да направя, господине? — попита Кастило.

— Ще ти кажа веднага какво направих, подполковник. Когато секретар Хол ми позвъни и ми съобщи, че К. Хари Уилън младши искал да говори с теб за любовното ти гнезденце, което струва по хиляда и сто долара на вечер, аз му предложих да покани господин Уилън на обяд с двама ни в една от частните зали в комплекса „Небраска“.

„Какво?“

— Как така, господине?

— Беше му съобщено, че там ще му кажем всичко. Предиожих майор Милър да си облече униформата, да дойде в инвалидна количка — последния път, когато Милър дойде да ми разкаже какво си намислил, беше в цивилни дрехи, с патерици — две — което събуди съчувствието на всички, но не чак толкова, колкото би събудил един герой от войната в инвалидна количка — да му разкажем за какво става дума и да го поканим и него.

— Споделих със секретар Хол, че господин Уилън обожава стриди, печена на скара пъстърва от Колорадо и калифорнийско шардоне — „Джъджес Пийк“. Казах на секретар Хол, че ако изтърпи стридите и рибата, ще му пратя цяла каса „Джъджес Пийк“.

— Когато изпратих виното, изпратих и екип специалисти да инсталират микрофони в залата и да инструктират Милър как се използват.

„Господи, той ми разказва как е сложил микрофони в трапезарията на Хол. Защо?“

По мое нареждане, Милър чакаше в кабинета ти, когато пристигнах в комплекса „Небраска“. Господин Уилън вече се бе настанил в залата заедно със секретар Хол. Няма да забравя отговора на Милър, когато го попитах в какво настроение е господин Уилън.

— Милър отвърна: „Господин посланик, по изражението му личи, че няма търпение да ни закове за назидание“.

Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.

— Господин Уилън каза: „Искам да разбера всичко. Какво ви е на коляното, майоре?“

— „ Всяко нещо с времето си, Хари, отвърнах аз. Ще ти разкажа всичко. Но преди това съм сигурен, че майор Милър би искал да пийне нещо “.

— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!

„ Нямам никаква представа накъде бие, помисли си Кастило. Но разказва с такова огромно удоволствие “.

— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.

— Опитали сте се да го напиете, така ли?

— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.