Уилям Грифин - Ловците

— И още нещо, подполковник. Нито дума за господин Уилън.

— Слушам, господине.

— Питам се какво ли ще си помисли президентът за елегантния господин Бритън — въздъхна Монтвейл, надигна се и даде знак на Чарли да тръгват.

Овалният кабинет Белият дом

„Пенсилвания авеню“ 1699,

Сз Вашингтон, Окръг Колумбия

15:55, 10 Август 2005

Агентът от Тайните служби, застанал пред Овалния кабинет — едър мъж в тъмносив костюм, ушит така, че да скрива „Мини Узито“, което той носеше — застана пред Чарлс У. Монтвейл и му препречи пътя.

— Моля да ме извините, директор Монтвейл — започна любезно той. Кимна към Джак Бритън, който бе все още в розовото сако на райе, жълтата блуза с копчета, светлосините панталони и лъскавите мокасини с пискюли. — Не познавам господина.

— Покажете му документите си от Тайните служби, агент Бритън — нареди Монтвейл. — Бързо. Президентът няма да ни чака.

Бритън и Чарли Кастило се спогледаха, след това Джак отвори портфейла си.

Агентът не успя да прикрие изумлението си. По изражението му личеше, че не може да повярва на очите си. Въпреки това отстъпи, за да могат новодошлите да влязат.

Президентът не бе вътре. Държавният секретар Натали Кохън и секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол вече чакаха. Бяха се настанили един до друг на канапе пред масичка за кафе.

Хол се изправи и подаде ръка на всички.

След това се обърна към Бритън:

— Струва ми се, че не познаваш секретар Кохън, Джак.

— Не, господине — отвърна Бритън.

Държавният секретар се изправи и подаде ръка на Бритън.

— Секретар Хол тъкмо ми разказваше с какво сте се занимавали, преди да постъпите в Тайните служби — започна тя. — Много ми е приятно да се запозная с вас.

— За мен е чест, госпожо секретар — кимна Бритън.

Тя се приближи до Кастило и го целуна по бузата.

— Здрасти, Чарли. Какво става с репатрирането на тленните останки на господин Лоримър?

— В момента са в погребален дом в Ню Орлийнс, госпожо секретар — отвърна Кастило. — Специален агент Юнг придружи ковчега от Уругвай. Говорих с него преди няколко часа. — Той се поколеба, след това продължи: — Той ви носеше съобщение от посланик Макгрори. Помоли да ви го предам лично…

— Много странно, Чарли — учуди се тя.

— Така е, госпожо.

— Слушам те.

— Посланик Макгрори вярва, че господин Лоримър е бил наркотрафикант — докато се е представял за Жан-Пол Бертран, търговец на антики — и че сделка в имението се е провалила, той е бил убит и шестнайсет милиона долара са били откраднати.

— Господи, това пък откъде го е чул? — възкликна тя.

— Очевидно сам е стигнал до този извод. Споделил е теорията си с посланик Силвио.

Тя поклати отчаяно глава.

— За съжаление — продължи Кастило, — има едно умно уругвайско ченге, главен инспектор Ордьонес от Националната полиция, който е много близо до истината.

Тези думи привлякоха вниманието на всички.

Чарли продължи:

— Освен това той е идентифицирал един от нинджите, които убихме. Става дума за майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване…

— Един от какви, Чарли? — попита президентът на САЩ, докато влизаше в стаята. — Нинджи ли каза?

— Господине, така наричаме хората, които ни нападнаха в имението „Шангри-Ла“.

Президентът го погледна с огромно любопитство.

— Господине, всички до един бяха с черни маски и черни гащеризони — уточни с неудоволствие Кастило. — Просто приличаха на нинджи.

— Много ми се иска да чуя всичко — отвърна президентът. — Само че преди това имаме по-важни задачи.

Той пристъпи към Бритън и му подаде ръка.

— Вие сте специален агент Бритън, нали?

— Да, господин президент.

— Много ми харесва сакото ви. Каква е вероятността да бъде детонирана ядрена бомба във Филаделфия? По скалата от едно до десет.

— Когато ме въвеждаше в проблема, господин президент — намеси се Монтвейл, — Бритън каза, цитирам: „Нула цяло нула нула едно“.

„ Леле, какъв хитрец си, Монтвейл, помисли си Чарли. Отговаряш вместо Бритън и даваш вид, че няма нещо, с което да не си наясно “.

— Наистина ли? — обърна се президентът към Бритън. — Значи заплахата е нищожна.

— Точно така, господине.

— Какво облекчение. Много държа да ми обясниш защо мислиш така. — Погледна Кастило. — Това означава, че искам да чуя всичко, Чарли, като започнем от момента, в който тръгна от Белия дом преди, колко беше, седмица.