Уилям Грифин - Ловците

Сърцето на Кастило се сви и той усети как се вледенява.

„Мили боже, Ото!“

Хукна през хола към втората спалня за гости, постави ръка на бравата, след това открехна и скочи вътре, стиснал „Узито“ с две ръце. Отвън влизаше достатъчно светлина, за да види леглото. Притисна се към стената до вратата, напипа ключа за лампата и светна.

В първия момент тялото в леглото не помръдна — „Мама му стара, не с гарота, не и Ото!“ — ала след това Ото се изправи.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Ото. — Ти какво правиш с този пищов?

— Ставай, Ото — нареди Кастило. — Имаме проблем.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Ставай, Ото — повтори Кастило, след това мина бързо през хола към входната врата.

Отпред бе паднал мъж — човек от охраната на „Тагес Цайтунг“ — проснат по гръб между вратата и стълбите. Пистолетът му лежеше на мокета.

Кастило хукна към него, забеляза оцъклените очи и посинялата кожа, след това стоманената гарота на врата.

Хвърли се обратно в апартамента, извади швейцарския армейски нож от куфара и се втурна обратно в коридора.

С огромно усилие освободи гаротата и си каза, че усилието му е било напразно.

„Този човек е мъртъв“.

Погледна го внимателно. Нямаше признаци на живот.

„Какво толкова?“

Притисна с всички сили корема на мъжа и усети как въздухът излиза от дробовете му. Въпреки това не дишаше.

Кастило си пое дълбоко дъх, наведе се над мъжа, стисна носа му и издиша в устата му.

Нямаше никаква реакция.

Кастило отново притисна корема му и отново усети как въздухът излиза. Усети някакъв тласък, нещо като кратко поемане на въздух. Последва нов, този път по-убедителен. И неочаквано, човекът си пое дъх.

Простена тихо.

„Сега вече нямам никаква представа какво да правя“.

Мъжът започна да се мята и стисна гърлото си.

— Просто дишай, нищо повече. Отпусни се и дишай — нареди Кастило.

Стори му се, че мъжът се опитва да каже нещо.

Чарли усети, че зад него има някой, и посегна към „Узито“.

— Ще повикам полиция и линейка — предложи тихо Ото Гьорнер.

— Никаква полиция. Никаква линейка — сряза го Кастило. — Викни Шандор Тор.

Гьорнер се канеше да каже нещо, но се разколеба.

— Мобилният е до леглото — обясни той и влезе в апартамента.

Мъжът от охраната се опита да стане.

Кастило го натисна на пода.

— Не мърдай — обясни той. — Повикахме помощ.

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св. Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

01:50, 7 Август 2005

— С какво ги застреляхте? — попита Шандор Тор.

Беше приклекнал до втория, все още подпрян на рамката на вратата.

— С „Ругер“ .22 — отвърна Кастило.

— Или сте пълен глупак, или сте напълно уверен в уменията си на стрелец — отбеляза Тор. — Кое от двете?

— На нощното шкафче в стаята е — посочи Чарли.

Тор влезе в спалнята. Кастило го последва. Тор взе пистолета.

— „Ругер“ .22 със заглушител. Добре. Много са малко издателите, които знаят как се използва оръжие, а дори да знаят, не са толкова точни.

— Ако това беше въпрос, хич не чакай отговор.

Още един едър унгарец на средна възраст влезе в спалнята. Носеше десетлитрова туба бензин. Кастило забеляза, че е с гумени ръкавици.

— Още двама чакат на стълбите — заяви едрият унгарец.

Тор кимна.

— Това говори ли ви нещо, господин Госингер? — попита Тор.

— План В — отвърна Кастило. — Ако не успеят да пипнат господин Кочиан — план А — или ако нещо се обърка и се наложи да го убият — план Б — са щели да опожарят апартамента с надеждата да унищожат събраната от господин Кочиан информация.

— Значи според вас са мислели, че хер Кочиан е тук, така ли?

— В противен случай щяха да отидат в частна болница „Телки“. Според мен са наблюдавали апартамента, видели са, че свети, и са решили, че е тук. Може да са видели Макс на балкона. След като не излезе на обичайната си среднощна разходка, са решили да го напипат тук.

— Със сигурност са знаели, че е в болница „Телки“ — засече го Тор. — Защо не са се опитали да го отвлекат оттам?

— Не са знаели колко зле е ранен. По-логично е да изчакат да се прибере, защото в болницата може да изникне проблем.

Тор остана загледан в Кастило, след това се обърна към мъжа с тубата бензин.

— Ракоши, остави ни сами за малко, ако обичаш — помоли той. — Виж дали няма да откриеш нещо в джобовете им. Разбери дали нямат кола някъде наоколо.

— Намерих едно „Узи“ в хола — обади се Ракоши.