Уилям Грифин - Ловците

Когато жената се качи, генерал Макнаб се отдръпна и направи място на ефрейтор Лестър Брадли.

— Госпожо — започна младежът. — Никога няма да забравя честта, че съм бил със сержант Кранц, когато загина. Приемете най-искрените ми съболезнования.

Когато сестрата на Кранц погледна младежкото лице и забеляза сълзите в очите му, тя загуби самообладание за пръв път.

— Благодаря ви — прошепна с горчивина тя и извърна лице.

Генерал Макнаб дръпна ефрейтор Брадли настрани и затвори вратата на лимузината. Автомобилът потегли бавно.

Офицерът, натоварен да следи изпълнението на погребалния ескорт — „наблюдателя“, чиято работа бе да остане край гроба до запълването му — видя, че „Зелените барети“ също са решили да останат до самия край.

Сержантът от „Зелените барети“ бе застанал свободно край предната част на ковчега. Отговорникът погледна съпругата на пенсионирания офицер, с която се бяха засичали на много други погребения, и двамата с поглед се разбраха да се върнат заедно до алеята, където чакаха автомобилите.

По средата на пътя лейтенантът се обърна към нея.

— Интересно се получи, нали? Беше съвсем различно от обикновено.

— Лейтенант — призна тя. — Двамата със съпруга ми прекарахме трийсет и три години на активна служба. Едно от първите неща, които научих за армията, бе, че войниците от Специалните части са колкото интересни, толкова и различни от останалите.

Звено за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

17:45, 6 Август 2005

Майор X. Ричард Милър — младши, с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка, бе седнал на бюрото на шефа на Звеното за организационен анализ, качил болния си крак върху отвореното чекмедже на резбованото бюро.

Върху бюрото бе поставена чаша с кехлибарено уиски и плик с лекарства, изписани от армейската болница „Уолтър Рийд“.

Отлично знаеше, че на всички болкоуспокояващи има предупреждение да не се смесват с алкохол, въпреки това той отново прочете инструкциите към лекарствата.

— Когато се съмняваш, направи и двете — рече на глас той.

Отвори капачето, извади две бели таблетки и ги лапна. След това посегна към чашата уиски, вдигна я и каза:

— Лека ти пръст, Сиймор. Vaya con Dios, приятелю.

Изпи половината на един дъх и остави чашата на бюрото.

Остана загледан в чашата, след това посегна отново и допи остатъка.

В мига, в който остави чашата върху зелената попивателна на бюрото, на единия от телефоните светна червена лампа. Той я погледна, зачуди се дали да се направи, че не я вижда, накрая протегна ръка.

— Милър слуша.

— Майоре, двама господа са дошли за среща с вас — обяви госпожа Агнес Форбисън.

— Моментът изобщо не е подходящ. За нещо важно ли става въпрос?

— Според мен трябва да се срещнете с тях.

— Трябват ми деветдесет секунди — отвърна Милър.

Той затвори, намръщи се от болка, вдигна крака от чекмеджето и много внимателно го пусна на пода. След това пъхна чашата и бутилката „Феймъс Граус“ в чекмеджето и го затвори.

Отново се намръщи от болка, когато се изви на една страна, за да натъпче лекарствата в джобовете си. Най-сетне затегна вратовръзката и закопча сакото.

Почти в същия момент на вратата се чу дискретно почукване.

— Влез!

Старши сержант Джон К. Дейвидсън и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота влязоха в кабинета, спряха на около метър от бюрото и отдадоха чест.

— Добър вечер, господине! — излая Дейвидсън.

Милър — вероятно това бе рефлекс типично по павловски — отвърна на поздрава.

— Джон, денят беше кофти и не съм достатъчно пиян, за да ми е смешно. Какво си намислил?

— Господине, старши сержантът се явява като доброволец, освен че има и бойна задача.

— Какво?

— Господине, имам поръчение да доставя бележка от татенцето — заяви Дейвидсън.

Пристъпи половин крачка напред и постави на бюрото сгънат лист, след това отстъпи обратно и отново застана мирно.

Милър посегна към листа, забеляза, че е стандартна хартия, и зачете.

6 август 2005

До шефа

На Звеното за организационен анализ

Вашингтон

Оставям ти да решиш къде ще бъде най-подходящо старши сержант Дейвидсън да служи на държавата.

Милър вдигна поглед към Дейвидсън и забеляза, че двамата с Брадли стоят мирно.

— Нали ти казах, Джон — озъби се Милър. — Не съм в настроение за шеги.