Уилям Грифин - Ловците

— Това не само че е изключително неиздържано в политически аспект, ами доколкото си спомням, същите тези луди глави бяха замесени в кражбата на „727“.

— Така е, господине, наистина бяха замесени и тъкмо затова ченгетата във Фили и Тайните служби — аз се обърнах за съдействие към Тайните служби — ги държат под око. Искам да разбера каква е била връзката им с хората, които откраднаха „727“. По-точно казано каква е връзката им.

— И си решил, че ще проучиш въпроса по-добре от ФБР, така ли?

— Според мен, господине, агентът на Тайните служби, когото изпратих там — той е прекарал няколко години в джамията под прикритие — ще се справи. Да, господине, според мен, ако се намеси ФБР, те ще разберат, че някой ги следи. Надявам се, не смятате, че трябва да намесим и ФБР.

— Ти наясно ли си в какво положение ме поставяш, Кастило? Ако се окаже, че в тази работа има нещо, и се разбере, че съм знаел и не съм казал на ФБР…

— Точно от това се страхувах, когато сключихме сделката, господине. Ако не си бяхме стиснали ръцете, сега нямаше да съм ви казал и нямаше изобщо да има проблем.

Последва кратко мълчание, преди Монтвейл да отговори.

— От друга страна, Чарли, ако не се бяхме разбрали, щеше да се наложи да пътуваш с влак до Будапеща, а не да се возиш на въздушно такси и онзи, какво му беше там името, нямаше да ти даде оръжие, нали така?

— Добре, господине. Съгласих се.

— Така. Чакай да помисля. Няма да намесвам ФБР…

— Много ви благодаря. В момента те само ще се пречкат…

— Няма да ги намесвам засега. Ако преценя, че е време да научат, ще ти кажа първо на теб, след това ще им дам сведения.

— Слушам, господине. Благодаря ви.

— Искам да говоря с ченгето, което работи под прикритие в джамията. Колкото по-бързо уредиш този разговор, толкова по-добре. Ще бъде ли проблем?

— Не, господине. Щом се върна във Вашингтон, ще накарам Милър да уреди среща.

— Става. Пожелавам ти успех с източника. Дръж ме в течение.

— Слушам, господине — отвърна Чарли, въпреки че предполагаше, че Монтвейл е затворил, преди да чуе последните две думи.

— Белият дом. Приключихте ли разговора?

— Бихте ли ме свързали с майор Милър във Вътрешна… в моя офис, ако обичате. На обезопасена линия.

— Обезопасената линия на подполковник Кастило — прозвуча гласът на Милър след малко.

— Разумно ли е да казваш подполковник? — засече го вместо поздрав Кастило.

— Не знам колко е разумно, но трябва да ти призная, че е малко унизително. А и вече не е тайна за никого. Кой ли не се обади, за да разбере дали е истина, или поредният шантав слух.

— Мама му стара.

— Какво да направя за вас, подполковник?

— Току-що казах на Монтвейл, че ще му уредиш среща с Джак Бритън в мига, в който Джак се върне във Вашингтон. Затова трябва да се свържеш с Джак и да го предупредиш да не припарва до Вашингтон, преди да съм се върнал.

— Ясно. А това кога ще стане?

— Вдругиден — стига Джейк да пристигне утре сутринта с „Гълфстрийма“ — след това заминавам за Буенос Айрес. Обади се на Алекс Дарби в посолството и му кажи, че ще ми трябва безопасна квартира — онази, която той използва, е супер, но и друго ще ми свърши работа — за да настаня важен свидетел. И да осигури охрана. Ще ми трябва и черен автомобил. Всъщност ще ми трябват два.

— Важният свидетел има ли си име?

— Не питай. Кажи още на Дарби да намери Юнг и да го покрие в квартирата.

— Юнг се опита да се свърже с теб.

— Какво иска?

— Да ти съобщи, че посланикът в Монтевидео е убеден, че Лоримър е наркотрафикант.

— Направо върхът.

— И аз така казах. Не само това, ами посланикът в Уругвай иска Юнг да предаде това на държавния секретар, по възможност като поверителна информация. Какво да му кажа по този въпрос?

— Кажи му, че може да задържи поверителната информация, докато се видя с него.

— Дадено. Нещо друго?

— Щом организирам всичко в Буенос Айрес — ще ми отнеме може би ден или два максимум — се прибирам.

— Това ли е всичко?

— Не се сещам за друго. Как ти е кракът?

— Оправя се. Боли само през деветдесет процента от времето. Пази си гърба, приятел.

Национално гробище „Арлингтън“

Арлингтън, Вирджиния

16:00, 6 Август 2005

На „Арлингтън“ има средно по двайсет погребения на ден, определен ред за военнослужещите: за редниците и сержантите — един, церемониите на нисшите офицери следват друг, докато при погребенията на висшия команден състав е трети.