Уилям Грифин - Ловците

Ако се обади, ще го накарам да чака».

Стана, стисна пурата между зъбите си, отвори вратата и излезе.

— Да отидем да прегледаме арсенала, господин Франклин — настоя Кастило.

Подобен оглед съвсем не бе по вкуса на Франклин, въпреки това той кимна примирено.

— Един етаж по-надолу. Приключихте ли тук?

— Не знам.

— Подполковник, пушенето в посолството е забранено — предупреди го вторият мъж.

«Подполковник ли каза? Ти пък откъде знаеш? Какво става тук, да не би да са пуснали разговора ми през високоговорителите, за да го чуят всички?»

— Сериозно? — отвърна Кастило и дръпна отново.

Погледна към Франклин, който се поколеба за момент, след това посочи.

— Насам, господин Кастило.

— Защо не изчакаш с този господин? — обърна се Чарли към Ото Гьорнер на английски. — Ще се върна да те взема.

Гьорнер кимна.

Оръжейната се оказа сбутана стаичка със сива метална двукрила врата, в която бяха подредени шкафове като за документи, всички заключени с катинари и резета. Кастило се зачуди какви ли секретни документи са скрити тук. И дали наистина имат разузнавателна стойност.

Франклин свали катинара от една врата.

Вътре нямаше кой знае какво, повечето оръжия бяха американско производство, от пушки «М–16» до различни пистолети, както автоматични, така и полуавтоматични. Имаше и необичайни модели, включително два руски «Макаров» и четири германски «Валтер РР».

Кастило познаваше полуавтоматичните «Макаров» и не ги харесваше. Руснаците бяха изкопирали «Валтер», когато бяха подменили своя «Токарев». Основната разлика бе огромният предпазител на Макаров, който бе удобен за пръсти в дебели ръкавици.

«Валтерите» стреляха с 9 мм «Курц», непроменени от времето, когато «Колт» ги бяха въвели под названието .380 «АСР» за версията «Колт 1911» .45 «АСР». В Щатите така и не бяха станали популярни, докато в Европа бяха доста известни.

Причината, поради която не бяха никак успешни, бе същата, поради която Кастило не ги харесваше. По никакъв начин не се доближаваха до отката на .45 «АСР».

На дъното на шкафа бяха натрупани шест кашона — един дълъг и сравнително тесен и два по-обемисти. Кастило посегна към дългия тънък, извади го и го постави върху шкафа. Първо отвори него.

Оръжието вътре бе «Ругер Мк II Съпрест».

— Точно по поръчка — въздъхна доволно той.

Франклин не споделяше ентусиазма на Кастило.

Пистолетът изглеждаше чисто нов. Чарли го огледа внимателно и реши, че му харесва.

— Ще взема този — заяви той.

— Подполковник…

«Пак се започва с този „подполковник“. Копелето гадно е подслушвало».

— Трябва ми разрешение, за да ви позволя да го вземете — измънка Франклин.

— Веднага щом прегледам какво друго има, ще позвъним на посланика — отвърна Кастило и отвори обемистата кутия.

«Пак извадих късмет».

Вътре имаше автомат «Микро Узи», най-малкият и според Кастило най-добрият от трите варианта «Узи».

Щом го видя, си припомни някои подробности:

«Узито» е наречено на името на дизайнера, подполковник Узиел Гал от израелската армия… и аз съм вече подполковник… Гал се оттеглил и се установил във Филаделфин, където почина преди няколко години… Главен инспектор Дъч Крамер от филаделфийското бюро по контратероризъм ми каза, че… Бети Шнайдер работеше за Крамер… Не, тя работеше за Франк О’Брайън в отдел «Разузнаване и организирана престъпност»… Така и не й се обадих, преди да дойда тук. Изобщо не й се обадих след…

Ама какво, по дяволите, ми става?

Не съм се излегнал на някой стол да зяпам в телевизора и да надигам бутилката с бира.

Ще й се обадя при първа възможност и ще й обясня. Веднага щом се прибера в хотела. Тя ще ме разбере“.

Той насочи вниманието си към „Узито“ и го извади от кутията. Май и то беше почти ново.

Кастило имаше богат опит с „Узи“ и в трите му варианта — „Стандарт“, „Мини“ и „Микро“. И трите стреляха с 9 мм „Лугер Парабелум“, които бяха значително по-добри от 9 мм „Курц“ .380 „АСР“.

„Узи Стандарт“ с пълен пълнител тежеше около три килограма и половина, приблизително колкото стандартната пушка „М–16“. „Мини Узи“ бе около два и половина, около триста грама по-тежък от „Кар–4“, модификация на „М–16“. „Микро“ пък беше около килограм и половина. Нямаше еквивалент при „М–16“.

Тъкмо затова „Микро“ бе сред любимите оръжия на оперативните работници. Освен това произвеждаше около 1,250 изстрела в минута, двойно повече от „Стандарт“ и с 300 повече от „Мини“. Според Кастило, да се използва „Микро“, бе, като да има в ръцете си шотгън, но съвсем не толкова обемиста и тежка.