Уилям Грифин - Ловците

— Добре. Докато разговарям с Монтвейл, бъдете така любезен да ми донесете оръжие. Черно. Предпочитам „Узи“ с допълнителен пълнител.

Гьорнер се опули от изненада.

— Не съм сигурен, че имам право, господин Кастило — отвърна представителят на ЦРУ.

— Значи нямате „Узи“?

— Не мога да ви дам оръжие.

— Или се разберете с посланика, или изчакайте да се свържа с посланик Монтвейл и той ще ви съобщи какво да направите.

— Мога ли да ви попитам защо ви е необходимо оръжие?

— Не — отвърна, без да увърта, Кастило.

Двамата отново кръстосаха погледи, след това човекът на Агенцията извади ключове от джоба си и отключи една от металните врати. Тя се отвори към тясно помещение, в което имаше маса и стол. На масата бяха поставени два телефона — единият с много дебел кабел — бележник, чаша вода, поне пет молива и пепелник. На пирон, щръкнал от стената, бяха закачени десетина, може би дори повече пластмасови пликчета като в супермаркетите. На всички пишеше „ИЗГОРИ“ с големи червени букви.

Представителят на ЦРУ даде знак на Кастило да влезе в стаята и когато Кастило се настани, той му подаде телефона с дебелия кабел.

— Обажда се Франклин — представи се той. — Ще предам телефона на господин Кастило, който има одобрение да се обади където пожелае.

Подаде слушалката на Кастило.

— Благодаря. Бихте ли затворили вратата?

— Разбира се.

„И гледай бравата да не ти извади окото, тъпанар смотан.

Ако бях на мястото на този нещастник, щях да изтичам в комуникационната зала, която със сигурност е зад някоя от съседните врати, щях да си сложа слушалки и да включа на запис, за да разбера какво толкова този тип Кастило има да говори с Монтвейл.

Майната му. Нека слуша. Единственото, което ще научи, е, че не работя за посланик Чарлс У. Монтвейл“.

Кастило изчака петнайсет секунди и притисна слушалката до ухото си.

— Подслушваш ли, Франклин? — попита небрежно той.

Отговор не последва. Не бе и очаквал да последва.

В момента не се опитваше просто да затрудни Франклин. Ако Франклин подслушваше и записваше разговора — а колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе, че Франклин подслушва и записва — той бе в комуникационната зала. Кастило бе запознат с повечето записващи устройства. Те имаха една обща особеност. На записите се отразяваше датата и времето до последната секунда. Тези данни не можеха да бъдат променени или изтрити.

Следователно Франклин не можеше да се преструва, ако пуснеше записа на някого — или, по-вероятно, ако го изпратеше в Ленгли, или още по-вероятно на самия Монтвейл — че не са го попитали дали слуша. Посолството бе територия на САЩ, следователно тук важаха всички закони на САЩ. Без да има заповед, издадена от федерален съдия, според законите на Щатите, бе престъпление да се записва чужд разговор освен, ако един от разговарящите не е уведомен, че го записват.

Той, разбира се, можеше да представи писмен запис на разговора, в който да не включи „Подслушваш ли, Франклин?“. Това нямаше да бъде прието никак добре и със сигурност някой щеше да го попита „Къде е записът?“

— Ако ме чуваш, Франклин — продължи със същия небрежен глас Кастило, — да знаеш, че нямаш право. Уведомявам те, че настоящият разговор е строго секретен по заповед на президента, а ти не разполагаш със съответното ниво на достъп.

— Господине? — проехтя мъжки глас.

Кастило разбра, че това е отговорникът на залата за комуникации.

— Казвам се К. Г. Кастило. Свържете ме с Белия дом по Обезопасена линия, ако обичате.

— Един момент, господине.

— Белият дом.

— Американското посолство, Будапеща — обяви мъжкият глас. — Моля, потвърдете, че линията е обезопасена.

— Потвърждавам. Обезопасена линия.

— Готово, господин Кастило — прозвуча отново гласът на мъжа.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл, ако обичате?

— Подполковник, секретар Хол иска да разговаря с вас.

„Подполковник ли? Боже, колко бързо се разнасят клюките“.

— Тогава ще разговарям първо със секретар Хол. По обезопасена линия, ако обичате.

— Изчакайте така, господине.

— Обезопасената линия на секретар Хол. Исаксън слуша.

— Здрасти, Джоел. Чарли е. Шефът там ли е?

— Тук е, подполковник — отвърна Исаксън. — Чакай малко.

Чарли долови в далечината „Чарли ви търси, шефе“, след това долетя и отговорът на Хол, също отдалече, „Най-сетне“.

Накрая почитаемият Матю Хол, секретар на Вътрешна безопасност, се обади.