Уилям Грифин - Ловците

— Всички ли имат мобилни телефони? — попита Кастило.

Мъжете кимнаха.

— Ако забележите нещо подозрително, каквото и да е, съобщете първо на полицията, след това на мен. Това означава, че ще трябва да ми дадете един от вашите телефони. Аз ще бъда в апартамента на господин Кочиан.

Мъжът, с когото бе разговарял, даде знак на колегата си да даде на Кастило мобилния си телефон.

— Благодаря — отвърна Чарли, докато го оглеждаше. — Как да се свържа с вас по това чудо?

Мъжът му показа.

— Утре сутринта ще преместим господин Кочиан в апартамента му. Не искам никой да знае и никой не бива да ви вижда, че излизате от болницата или влизате в хотела. Той ще бъде в инвалидна количка. Някакви предложения?

— Няма да бъда в никаква инвалидна количка — запъна се Кочиан.

— Господин Кочиан ще бъде в инвалидна количка — повтори Кастило.

— Можем да докараме един от вановете на „Тагес Цайтунг“. Ще чака на рампата на болницата и ще повторим същото в „Гелерт“.

— Искам един от вас да кара вана — нареди Кастило. — Когато сте готови да тръгнете, ми позвънете. Ще кажете: „Господин Кочиан закусва и чака лекаря“.

Мъжът кимна и се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Кастило. — Защо се усмихвате?

— Моля да ме извините, господине. Просто ми мина през ума, че се държите като полицай, не като издател.

— Можете да си мислите каквото пожелаете за мен, стига да не повтаряте онова, което ви е минало през главата.

— Не исках да ви обидя, господине.

— Не съм се обидил — успокои го Чарли.

— Господине — заговори отново охранителят. — Ще се грижим добре за господин Кочиан и утре сутринта ще го откараме безпроблемно и дискретно в „Гелерт“.

— Добре — кимна Кастило.

„Той говори сериозно. Очевидно харесва Ерик. Защо ли не се учудвам?“

— Още нещо, господине…

— Какво?

— Кучето, господине. Понякога създава неприятности…

— Ще създава, като миришеш на наденица — озъби се Кочиан.

— Макс ще дойде с мен — съобщи Кастило.

По лицето на мъжа се изписа изненада и облекчение.

— Така е най-добре, господине.

Шандор Тор чакаше в сребрист „Мерцедес Бенц S500“, когато Гьорнер и Кастило излязоха от болницата. Макс се втурна към автомобила и повлече Кастило след себе си.

— Звъннах в офиса и ги накарах да изпратят още хора от охраната — обясни Гьорнер.

— Видях ги — отвърна Тор. — Той отпрати хората, които бях оставил да пазят в коридора. — Замълча за момент, след това попита: — Той как е?

— Добре — отвърна Гьорнер. — Хората в болницата никога няма да се възстановят след престоя му, затова пък господин Кочиан е добре.

— И мен ме отпрати — оплака се Тор. — Каза, че съм го бил изнервял.

— Ако ви остави, ще бъде все едно да признае, че има нужда от закрила — обясни Кастило.

— След като ни оставиш в „Гелерт“, можеш да се върнеш и да го видиш. Извинението ти ще бъде, че господин Госингер — Ото кимна към Чарли — е предложил ти да караш вана утре сутринта.

— Какъв ван?

— Утре ще го преместим в „Гелерт“, но трябва да стане много дискретно. Кажете му, че съм наредил вие да отговаряте за прехвърлянето.

— Много ви благодаря, господин Госингер.

Тор отвори задната врата на мерцедеса.

Макс за малко да събори Кастило, когато скочи на задната седалка.

— Господи — възкликна Кастило, пусна каишката и я хвърли в колата след кучето. — Качвай се, Ото. Аз ще седна отпред.

Гьорнер понечи да се качи, но Макс показа, че подобно разпределение не му се нрави, оголи зъби и започна да ръмжи.

— Проклетото куче! — изпъшка Гьорнер и се настани отпред.

Кастило се качи до Макс, който реши, че този път е доволен, изпружи врат и близна Кастило по бузата.

— Към „Гелерт“ ли, господин Гьорнер? — попита Тор, когато седна зад волана.

— Не — отвърна Чарли. — Откарай ни в американското посолство, ако обичаш.

Гьорнер го погледна учудено, ала не каза нищо.

Посолство на Съединените Американски Щати

Будапеща, Унгария

18:25, 6 Август 2005

Във фоайето на над стогодишната седеметажна къща, в която бе Посолството на САЩ, зад бронирано стъкло се бе настанил сержант от морската пехота.

— Господине, не можете да влезете с кучето — предупреди сержантът.

— Гледайте на него като на мой приятел, все едно че е куче водач за слепци — отвърна Кастило.

Сержантът се усмихна, ала бе категоричен:

— Господине, такива са разпоредбите.

Ото Гьорнер видя как К. Г. Кастило плъзна под стъклото документите от Тайните служби. Сержантът ги огледа внимателно, след това ги върна.