Уилям Грифин - Ловците

— Влиза ми и в личната, и в професионалната работа, Ерик, да си стъпиш на краката, а току-що беше прострелян, при това два пъти, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце, докато ти планираш да пътуваш до другия край на света сам, превързан, при това с проклетото куче.

— Баща ти, мир на праха му, Фредерик, си беше извоювал правото да ме нарича на малко име. Не си спомням да съм ти разрешавал подобна волност — озъби се Кочиан. — И не си позволявай да наричаш Макс „проклетото куче“.

— Моля за извинение — отвърна доктор Черни.

— Докторе, ако все пак се намери кой да замине с него за Аржентина — попита предпазливо Кастило — и остане с него там, ще може ли да пътува? Искам да кажа, ще издържи ли на напрежението.

— След ден-два, защо не? — отвърна доктор Черни.

Беше очевидно, че лекарят е решил, че Кастило е намерил начин да успокои Кочиан, а пък Ото Гьорнер очевидно бе решил, че Кастило се е побъркал.

— Дайте да ви прегледам, господин Кочиан — започна доктор Черни. — Бихте ли ме извинили за момент?

Той понечи да дръпне завесите около леглото. Макс се надигна, оголи зъби и изръмжа тихо, но страшно.

— Хайде, Макс — подкани го Кастило. — Дай да излезем в коридора и там има хора за тероризиране.

Макс се поколеба за момент, след това последва Кастило към вратата.

Щом се озоваха в коридора, Ото сграбчи Чарли за ръката.

— Карл, нали не мислиш да го водиш в Аржентина?

— Първо, ти да не би да си въобразяваш, че ще успеем да го спрем да замине? — отвърна Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Гьорнер да продължи: — Хората, които са се опитали да го убият — спринцовка, пълна с фенотиазин, ме кара да мисля, че са искали да го разпитват, което ще рече да го измъчват, за да разберат какво знае, и чак след това са щели да го убият — та същите тези хора ще се пробват отново. Мога да го опазя много по-успешно в Аржентина, отколкото тук. Ако го взема на „Гълфстрийма“, никъде няма да има сведение, че си е купил билет и е заминал. Така поне за няколко дни онези ще бъдат в неведение.

Гьорнер се замисли за половин минута, след това попита:

— Самолетът ти кога ще бъде тук?

Кастило мислеше на глас:

— Било е вероятно десет, вашингтонско време, когато Дик е взел чека от банка „Ригс“. Торине каза да пресметна дванайсет часа след това. Това ще рече десет довечера, а каква е часовата разлика между Вашингтон и Будапеща? Пет часа ли беше по това време на годината?

— Шест — помогна му Гьорнер.

— Значи ще бъдат на „Ферихеги“ в четири утре сутринта. Сложи още час за паспортен и митнически контрол — може да отнеме дори повече — и да се придвижат до „Гелерт“. Значи става пет. Най-добре да прекарат деня тук, тъкмо Ерик ще има възможност да си оправи нещата, а Торине и Фернандо да си починат.

Гьорнер кимна.

— Ще можеш ли да го опазиш в Аржентина? — попита той.

Кастило кимна.

— Тук всичко ме притеснява. Ченгето отпред не става за нищо. Не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Гьорнер извади мобилния си телефон и натисна някакво копче.

Трийсет секунди по-късно изръмжа:

— Щом някой в „Будапестер Тагес Цайтунг“ се събуди за да вдигне проклетия телефон, до петнайсет минути тук ще има хора от Отдела по сигурността.

— Може ли да им се има доверие?

— Ерик им има доверие — отвърна Гьорнер и насочи вниманието си към телефона. — Hier ist Generaldirektor Gorner…

Стая 24 частна болница „Телки“

„Телки Корхаш Фазор“ 2089

Будапеща, Унгария

17:50, 6 Август 2005

Доктор Фредерик Черни надникна в коридора, поклати примирено глава и даде знак на Кастило и Гьорнер да се върнат в стаята на Ерик Кочиан.

— Двамата с господин Кочиан преговаряме за изписването му от болницата — обяви той. — Той държи и вие да участвате.

Макс заситни след тях, отпусна се на задните си лапи край леглото и подаде на Кочиан лапа.

— Предател! — изсъска Кочиан, пое лапата и погали огромната глава на кучето.

— Какъв е проблемът? — попита Кастило.

— Казах му, че по всяка вероятност ще го изпиша утре следобед, тъй като ми се струва, че има нужда да остане на легло още един ден — обясни Черни.

— Както вече казах, ако ще оставам още един ден на легло, предпочитам да съм в собственото си легло, вместо на тази индийска постелка от пирони — озъби се Кочиан. — При това веднага.

— Предложението ми беше да го пусна утре след закуска с уговорката да остане в леглото поне двайсет и четири часа. Той заяви, че дали ще остане в леглото, зависело от това, дали вие планирате да пътувате до Аржентина.