Уилям Грифин - Ловците

— Много рано вдругиден сутринта — отвърна Кастило.

— Защо чак тогава? — попита недоволно Кочиан.

— Защото тогава тръгва самолетът — отвърна Кастило.

— Нали се сещаш, че и Макс ще пътува?

— Сещам се, че и Макс ще пътува — отвърна Кастило. — Не бих го оставил, той ми е приятел.

Кочиан изсумтя, след това каза:

— Виждаш ли, Фредерик? Постигнахме споразумение. Ще си тръгна от този кокошарник утре сутринта. Преди закуска, защото храната тук може да убие и вол.

— Ще си тръгнете след закуска и след като ви прегледам на сутринта, и то при условие, че господин Госингер гарантира, че ще отидете право у вас, ще си легнете и няма да ставате.

— Кажи, Карлхен, ще ми разрешиш ли да се изкъпя и да свърша някои естествени нужди?

— Стига да не се бавиш и да се изкъпеш в собствената си баня — отвърна Кастило. — Докторе, ще се погрижа да остане в леглото си дори ако се налага да го вържа.

— Може да ви се наложи точно това да направите — отвърна доктор Черни, стисна бързо ръката на Кастило, след това и на Гьорнер и излезе от стаята.

— След няколко минути ще дойдат хора от охраната на „Тагес Цайтунг“ — заяви Ото. — Ще се разбера с тях утре сутринта да те закарат до вас.

— Ти някога мислиш ли, преди да направиш нещо, Ото? — попита Кочиан.

— Сега пък какво не е наред? — попита Гьорнер.

— Макс мрази охранители — обясни Кочиан. — Очевидно те имат някаква специфична миризма. Макс хапе хората, които не харесва, и охранителите го знаят. Може да организират стачка.

Намеси се Кастило.

— Искам те жив и здрав, за да поговорим. Тези хора ще те опазят жив, докато те кача на самолета. — Замълча. — Ами ченгето пред вратата? Макс не му обърна никакво внимание.

— Всяко Нравило си има изключение — отвърна Кочиан. — Предполагам, че ченгето — казва се Кадар — тайно е давал на Макс наденица. Макс обожава наденица.

— Значи ще заредим охранителите с наденица — реши Чарли.

Кочиан се замисли за момент.

— Не, няма. Да не би да мислиш, че на Макс му е приятно да седи до леглото ми, докато съм разкъсван от болки? — попита той. — А и ченгето виси отпред достатъчно дълго. Така че, когато пристигнат хората от охраната ми, ще ги пратя да си вървят. Ти ще заведеш Макс в апартамента. Ако искаш остани, с него, стига да обещаеш да го изведеш на дълга разходка довечера към полунощ.

— Имам два въпроса — обади се Кастило. — Къде се намира апартаментът ти? Портиерът ще ме пусне ли да вляза?

— На последния етаж на хотел „Гелерт“ — отвърна Кочиан. По изражението му бе очевидно, че Чарли би трябвало да знае къде живее. — Ако си с Макс, разбира се, че ще те пуснат. В кухнята има кучешка храна, а във фризера държа телешки кокали. Дава му се по един голям или два малки, и то едва след като си изяде кучешката храна.

— Слушам, господине. Какво обича за десерт?

— До креслото ми има кутия шоколадови бонбони. Дават му се само по два.

— Добре.

— По непонятни за мен причини, разправят, че шоколадът вреди на кучетата. При Макс, прекалено много шоколад предизвиква газове — ако това стане, ти трябва противогаз — затова прояви характер, ако реши да проси повече. Да знаеш, че много го бива.

— Добре.

— На бравата на вратата виси каишка — продължи да обяснява Кочиан. — Сложи му я. Когато не съм до него, Макс ходи, където той реши.

Две минути по-късно на вратата се почука и двама яки мъжаги — оръжията им скрити под саката — влязоха в стаята, забелязаха Макс и не посмяха да направят и крачка напред. Макс изръмжа тихо и показа впечатляващите си зъби.

— Какво ви казах! — натякна Кочиан.

— Колко човека сте?

Те го погледнаха, ала не отговориха. Вместо това зачакаха нареждане от Гьорнер.

— Можете да му кажете — подкани ги Кочиан. — Това е хер Карл фон унд зу Госингер.

— Трима, хер Госингер — отвърна единият на немски.

— Разбрахте ли какво се е случило на господин Кочиан? — попита Чарли на унгарски.

И двамата кимнаха. Същият мъж отговори:

— Господин Кочиан е бил нападнат на „Моста на свободата“.

— Не е било обир. Много по-сериозно е и може да се случи отново — предупреди Кастило.

И двамата кимнаха отново.

— Искам двама от вас пред вратата. Да не мърдате — нареди Чарли. — И поне още двама някъде наблизо да наблюдават какво става.

— Имам още един човек — колкото кажете, ще осигуря, господине — до петнайсет минути.

— Повикай двама — нареди Кастило. — Нали знаете как да използвате пистолетите?

— Всички са пенсионирани полицаи, господин Госингер — отвърна вместо тях Кочиан.