Уилям Грифин - Ловците

— Когато съпругата на Мастърсън…

— Мастърсън е убитият американски дипломат в Буенос Айрес, нали? — прекъсна го Кочиан.

Кастило кимна и продължи:

— Когато я отвлекли от паркинга на един ресторант, й забили инжекция с бупивакаин в бедрото.

— Много интересно — отвърна Кочиан. — Съжалявам. Тук е друго.

— Ами типът, когото кутрето за малко да схруска?

— В затвора е. Разправя, и според мен ще успее да се измъкне с тази версия, че бил бояджия от Дрезден, дошъл на почивка и се разхождал по моста, когато аз съм му направил неприлично предложение, опитал съм се да го погаля по интимните части, а когато той отказал и ме блъснал, кучето му се нахвърлило.

— А какво казва за спринцовката?

— Никога не я бил виждал преди; следователно е на другия перверзник. — Замълча и погледна Ото. — Затова ти казах, че съм се спънал в Макс, Ото. Знаех, че веднага ще приемеш историята за дъртия перверзник.

— Господи, Ерик!

— Какво ще стане с него?

— Казах на ченгетата — подчертах пред комисаря, който ми е стар приятел — да види дали не може да го свърже с Щази…

— Че те не излязоха ли вече от този бизнес?

— Задаваш подобни въпроси и въпреки това са те повишили и са ти поверили задача като разузнавач?

— Нали знаеш всички отговори, ти ми кажи — засече го Кастило.

— Ти изобщо ли не си се замислял, Карлхен? — попита старецът и Кастило веднага се сети: „Отсега нататък, когато ме нарече Карлхен, ще бъде или защото е решил, че съм нетърпимо тъп, или защото съм направил нещо непоправимо тъпо“.

— За какво да съм се замислял?

— Какво е станало с добрите агенти в Министерството на държавната сигурност в бившата Германска демократична република, по-известно като Щази, когато Берлинската стена падна и мирът и благоденствието се възцариха в любимата ни Германия?

— Честно казано, не съм се замислял.

— А може би трябва, Карлхен — отвърна Кочиан. — Искам само да ти кажа, че на пръсти се броят онези от тях, които се преквалифицираха и станаха пекари, обущари или са положили клетва пред Господ.

— Добре, и какво правят сега? За кого работят? Кой им плаща?

— Щом задаваш този въпрос, сигурно вярваш, че щом демокрацията се е възцарила в бившия Съветски съюз, Русия наистина се е превърнала в „добродушната мечка“, за каквато я имаше вашият президент Рузвелт. Докато си в Будапеща, трябва да отидеш до „Андраси“ 60. Поне малко ще разшириш професионалния си хоризонт.

— Дадено. Какво има на „Андраси“ 60?

— Сега е музей. Едно време беше щабквартирата на ДББ, а след това на ДС. Държавното бюро по безопасност и Държавна сигурност. Сигурно нямаш представа какво означава това.

— Не познавам адреса — отвърна Кастило — и нямах представа, че е превърнат в музей.

— Изключителен музей. Не само че имат „ЗИС–110“ във фоайето…

— Какво е това „ЗИС–110“? — попита Гьорнер.

— Навремето е била лимузината, в която се е возел шефът на ДББ… — продължи Кочиан, но Кастило го прекъсна почти веднага.

— Руско копие на „Пакард Супер Ейт“ от 1942 година — отвърна Кастило. — Сталин се появил в Ялта в такъв автомобил. Били единствено за големите клечки.

— Може да се окаже, че плагиатът не е толкова тъп и невеж, колкото изглежда — отбеляза Кочиан. — А пък стените са покрити със снимки на хора, които мръсниците са ликвидирали с гарота в мазето. Гаротата също е запазена в мазето.

— Това вече е интересно — обади се отново Кастило. — Бях го забравил.

— Какво си забравил? — попита Гьорнер.

— Любимият метод за екзекуция на НКВД бил да пуснат на провинилия се един куршум отзад в главата — обясни Чарли. — Народният съд те обявява за виновен и те откарват право в стаичката в мазето и те застрелват в основата на черепа. Щази и унгарското Държавно бюро по безопасност, и ДС съответно — не били толкова милостиви. Закарвали те…

„ Господи, помисли си Гьорнер, чете ми лекция като на ученик. Ще вземе да се окаже, че малкият Карлхен наистина поназнайва нещо. Аз съм журналист, би трябвало да съм запознат с тези неща. А не съм. Освен това ми се струва, че е от разузнавачите, които си разбират от професията “.

— … в мазето, тръшвали те на един стол под клупа, нахлузвали ти го на врата и ритали стола.

— Искаш да кажеш, че са бесели… затворниците, така ли? — попита Гьорнер.

— Не. Бесенето е, когато спускат… осъдения… през един отвор на ешафода. Въжето е със специален възел, който при падането чупи врата на осъдения.