Уилям Грифин - Ловците

— Проблемът бил, че пресите били под срутената сграда на „Фулда Тагес Цайтунг“. Ерик Кочиан започнал журналистическата си кариера, като сглобил цяла линотипна машина „Мергенталер“ от частите, които успели да измъкнат изпод развалините.

— Година по-късно, когато американците позволили „Виенер Тагес Цайтунг“ да започне отново да излиза, Ерик бил назначен за главен редактор основно защото бил оневинен от съда и срещу него нямало повдигнати обвинения за престъпления и жестокости, а също така и защото някой трябвало да извади печатарската машина от срутената сграда на „Виенер Тагес Цайтунг“ и да я накара да проработи. Било ясно, че Ерик ще се води издател и главен редактор, но професионални журналисти щели да търсят материали и да списват статиите.

— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.

— Типично в негов стил — разсмя се Тор.

— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.

— Разбирам.

— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…

Тор вдигна ръка.

— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.

Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.

Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Беше искрено възмутен.

Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.

— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.

Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.

Тор бе обяснил:

— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.

— Дадено — бе отвърнал Ото.

— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.

— Майната й на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.

— Много ми е приятно — поздрави на унгарски Кастило и подаде ръка. — Искам само да ви кажа, че господин Гьорнер държи на Ерик Кочиан дори повече, отколкото виждам, че вие държите на него и е още по-притеснен от нас двамата.

— Господ ми е свидетел, че никой не съжалява повече от мен — отвърна разпалено Шандор Тор. — Обичам го този старец.

„Сега вече със сигурност мога да заявя, че те харесвам“.

Стая 24 частна болница „Телки“

„Телки Корхаш Фазор“ 2089

Будапеща, Унгария

17:30, 6 Август 2005

Едър мъж, на около петдесет години се бе отпуснал на масивен стол в коридора пред затворената врата на стая 24. Той наблюдаваше как Гьорнер и Кастило приближават по коридора, и чак когато стана ясно, че Кастило се кани да почука на вратата, заяви:

— Никакви посетители.

„Няма начин да не е ченге“, помисли си Кастило.

Извади визитка от горния джоб на сакото и я подаде на непознатия. Мъжът я огледа внимателно.

— Той нареди „Никакви посетители“, господин Гьорнер.

— Ще му кажа, че съм тук — реши Гьорнер и посегна към бравата на вратата.

— Кучето е вътре — предупреди мъжът.

Гьорнер открехна вратата и се провикна:

— Ерик, викни противното куче. Аз съм, Ото.

— Върви си, Ото Гьорнер! — провикна се на свой ред Кочиан.

— Не мърдам оттук! — продължи да вика Ото. — Вземи да вържеш този Gottverdammthund. Влизам.