Уилям Грифин - Ловците

— Здрасти, Чарли. Къде си?

— В Будапеща, господине.

— Разбирам, че не си ходил в Берлин.

„И той ли знае?“

— Не съм, господине.

— Защо не?

„Никак не ми се иска да отговарям на този въпрос. Как да му кажа: «Защото не исках Монтвейл да ме юрка, без той да реши, че се надувам?»

Хол долови колебанието на Кастило и добави:

— Разбрах, че двамата с него сте пийнали по чашка в Армейския клуб след повишението.

«Очевидно Нейлър е разказал на Хол. Слава Богу!»

— Да, господине, така беше.

— Той звъня няколко пъти…

«Кой е този той? Нейлър или Монтвейл?»

— Първия път, за да ми съобщи, че двамата сте се споразумели…

«Ясно, значи става въпрос за Монтвейл».

— … и че ти ще го държиш в течение. Последните няколко бяха, защото не можеше да разбере къде се намираш, защото си бил съобщил на някого, че нямаш път към Берлин.

— Според мен вече знае къде съм, господине.

— Говори ли с него?

— Използвах въздушното такси, към което той ме насочи.

Последва мълчание. След малко Хол заговори:

— Ясно. Разбрах. Последните няколко пъти, когато говорихме, прояви огромен интерес към гърмящите куфарчета. Попита ме дали съм чувал нещо. Отвърнах, че не съм.

— Няма какво да чуете, господине.

— По-късно Джоел ми каза, че Том Макгуайър му е разказал. Разбрах как стоят нещата. Само че общият ни приятел ми се стори доста учуден, че не си споменал нито пред него, нито пред мен.

— Дик Милър му е разказал за куфарчетата. Аз го помолих да му каже.

«Защо говорим закодирано по обезопасена линия? Защото Хол си мисли, че „общият ни приятел“ е наредил на добрите си приятели от разузнаването във Форт Мийд да прослушват телефонните разговори на Хол и да следят за име като Монтвейл. Това за него не е никакъв проблем. Националната агенция за сигурност работи за него. Няма никакъв проблем да подслушва и обезопасената линия на Белия дом».

— Дик ми каза. Дотук се справяш похвално, Чарли.

— Благодаря, господине.

— Какво правиш в Будапеща?

— Опитвам се да измоля един от източниците си да ме освободи от обещанието да не показвам на никого списъка с имена, който ми даде — отвърна Кастило. — Ще съобщя на общия ни приятел, когато говоря с него. А ще му позвъня в мига, в който приключа разговора с вас.

— Къде заминаваш от Будапеща?

— Господине, наистина ли се налага да ви кажа?

Хол не отговори веднага.

— Не, в никакъв случай. Ти вече не работиш за мен. Няма причина да ми казваш. Чарли, подозирам, че общият ни приятел ще ти зададе същия въпрос.

— Аз не работя за общия ни приятел, господине.

Последва ново мълчание, преди Хол да отговори.

— Чарли, ще успееш ли да спазиш уговорката с общия ни приятел?

— Искрено се надявам, господине.

— Друг наш общ приятел, твой стар приятел…

«Става въпрос за генерал Нейлър».

— Той не е на същото мнение. Според него Давид е извадил огромен късмет с прашката.

«Това пък какво трябва да означава. По дяволите! Ясно! Давид и Голиат».

— Господине, аз не се опитвам да поваля Голиат. Просто искам да ме остави на мира.

— Това е била и философията на Джеферсън Дейвис по време на Гражданската война. Той не искал да разгроми Севера. Единственото му желание било Северът да остави Юга на мира. Знаеш какво е станало.

— Знам, господине.

— Има и още една възможност, Чарли — продължи Хол.

— Да се моля ли?

Хол се разсмя.

— Ще поговоря с президента и ще го накарам да му нареди да те остави на мира.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Хол добави:

— Идеята е моя, Чарли. Не е на нашия общ приятел.

След дълга пауза Кастило отвърна:

— Не е ли по-добре да почакаме и да видим какво ще стане?

Хол не отговори направо.

— Неговата тактика е да те оплете с дребни хвалби. Вече е подел атаката. «Ти си изключителен младеж, но си безкрайно неопитен. Трябва да помъдрееш, имаш нужда от някой, който да те насочва в правия път, да те предпазва от импулсивни и необмислени постъпки». Той ще повтаря тези думи — или нещо подобно — докато един ден наистина не направиш нещо импулсивно и необмислено. И тогава президентът ще ти каже нещо от сорта: «За да не повториш грешката си, най-добре се допитай до Монт… нашия приятел». Тогава вече ще му бъдеш в кърпа вързан.

— Докато работех с вас, разчитах на необходимия наставник — отвърна Кастило. — Имах до себе си човека, който да ме насочва в правия път.

— Не е точно така, въпреки това ти благодаря.