Уилям Грифин - Ловците

Макс изръмжа отново, но не към Кастило.

Беше оставил кучето в спалнята на Ерик Кочиан, защото предположи, че Макс ще предпочете да остане там — на огромното пухкаво кучешко легло, поставено до огромното старинно легло с балдахин на Кочиан, вместо в съседната спалня.

Кастило се бе почувствал като натрапник, като воайор, в апартамента на Кочиан, особено когато влезе в спалнята. Любопитството успешно притъпи тези чувства и двамата с Ото Гьорнер прекараха половин час в огромната стая с висок таван, докато оглеждаха снимките по стените и мебелите. Снимките бяха най-различни, някои очевидно на семейството на Кочиан и много на хората, които се бяха превърнали в негово второ семейство — фон унд зу Госингер.

На няколко бяха дядото на Кастило и Кочиан в униформи. На други, бившият военен бе в небрежно цивилно облекло, очевидно след Втората световна война. Имаше и други, на които бе облечен елегантно, точно както Чарли го помнеше.

В стаята на Кочиан, на нощното шкафче, имаше снимка, на която младо момиче с плитки и юноша стискаха ръцете на Кочиан — майката на Кастило и чичо му Вили. Имаше и други, на които се виждаха Ерик и Ото.

На стените и по мебелите се виждаха разнообразни фотографии в рамки на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — на три, на пет, на седем, на десет — държеше ръката на майка си. Имаше и няколко на Карлос Гилермо Кастило като кльощав бой скаут, като тийнейджър на кон в хасиенда „Сан Хосе“, нахлупил огромна каубойска шапка, в униформа на кадет, докато учеше във военната академия на САЩ, лейтенант Кастило, вече награден с „Почетен кръст“, с „Бронзова звезда“, с „Пурпурно сърце“.

Имаше и снимки на жени, от двайсетгодишни до към петдесет. Очевидно и те са били важни в живота на Кочиан, макар и не чак толкова важни, че да се ожени за някоя от тях.

Кастило бе излязъл натъжен от спалнята на Кочиан, готов да заплаче. Сигурно старецът бе самотен и нещастен. Нищо чудно, че толкова държеше на Макс. Кучето му даваше единствената обич, на която можеше да разчита.

Кастило погали Макс и усети колко е напрегнат — всъщност кучето трепереше. В този момент долови, че продължава да ръмжи — приглушено и гърлено.

— Кажи, приятелче! Какво става?

Въпреки че досега лежеше до Кастило, кучето рязко се изправи и скочи от леглото.

Сърцето на Кастило се сви. Той седна на леглото.

Имаше светлина, колкото да види как Макс се прокрадва към вратата на хола.

„Като лъв е, като пантера, която дебне плячката“.

Кастило се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче. Напипа „Ругера“. Бързо пъхна пълнител и опря гръб на таблата на леглото.

„Сигурно е Ото. Станал е да пие вода. Може да е друго куче. Може някой да чисти коридора пред апартамента. За бога, успокой се!“

Макс се бе снишил към пода и бе спрял да ръмжи.

Чу се проскърцване.

„Какво, по дяволите, беше това?“

Вратата се отвори със замах, двама мъже скочиха вътре и приклекнаха. И двамата стискаха автомати „Мадсън“, готови да открият стрелба. Макс се хвърли към първия и захапа ръката му. Мъжът изрева от изненада и болка. Вторият насочи автомата към Макс. Без дори да помисли, Кастило вдигна „Ругера“ с две ръце и стреля — два пъти, по инстинкт — по втория непознат. Заглушителят издаде звук, подобен на „тът-тът“. След това, без да чака, за да се увери, че е улучил, Кастило насочи пистолета към другия. Тът-тът. Чак тогава погледна отново онзи, по когото бе стрелял. Той се свличаше безпомощно, опрял гръб в касата на вратата. Тът-тът. Кастило насочи поглед и „Ругера“ към първия, който бе приседнал на пода. Изглежда, Макс се канеше да го завлече нанякъде. Тът-тът.

В пълнителя на „Ругера“ имаше десет .22 „Лонг Райфъл“ патрона. Кастило ги бе броил автоматично и знаеше, че му остават само два. Скочи от леглото и хукна към скрина, където бе оставил „Узито“. Оръжието бе заредено и щеше да го вземе много по-бързо, отколкото да зареди „Ругера“, тъй като пълнителите бяха в чекмеджето при „Узито“.

Грабна „Узито“ и се хвърли на пода, дръпна предпазителя, превъртя се два пъти и насочи оръжието към вратата.

Изстрели не последваха.

Макс притича и близна Кастило по лицето.

Чарли усети как очите му се наливат със сълзи.

— Копеле грамадно — прошепна той. — И аз те обичам.

Изправи се и се приближи до двамата мъже.

Онзи, когато Макс бе захапал, лежеше по гръб, с отворена уста, вперил в тавана безжизнените си очи. Кастило не видя входни рани. Вторият продължаваше да седи облегнат на вратата. На челото му се виждаха две малки дупчици и трета до носа.