Уилям Грифин - Ловците

Доктор Черни бръкна в джоба и извади пластмасово шишенце.

— Дайте му от тези хапчета против гадене. Десетина минути след като ги изпие, ще му се доспи.

— Ами ако откаже да ги пие?

— Разтворете капсулата и смесете прахчето вътре в напитката му.

Три минути след като доктор Черни окончателно изписа Кочиан — и се увери, че е в леглото си по пижама — той даде на Кастило необходимите превръзки и лекарства, след това си тръгна. Кастило тъкмо се чудеше колко бързо ще успее да накара Кочиан да се облече, когато Ерик се появи на вратата на хола. Опитваше се безуспешно да си закопчае ръкавите на ризата. Кастило скочи да му помогне.

— Кога излита самолетът? — попита небрежно той.

— Тръгваме веднага щом вземем информацията.

— Ти сетил ли си се, че аржентинците имат изисквания, когато внасяш куче в страната? — попита Кочиан и щом забеляза изражението на Чарли, добави: — Не съм си въобразявал, че си се сетил, Карлхен. Аз вече проверих. Трябва да се отиде до доктор Кинкс — ветеринаря на Макс. Той ще даде здравен сертификат и копие от паспорта с ваксините.

— Може ли да изпратим Тор?

— Ще го попитам — отвърна Кочиан.

Пет минути по-късно, Тор беше на път към кабинета на ветеринаря.

— Ами информацията, Ерик? — попита Кастило, след като Тор тръгна.

— А, да — отвърна Кочиан и пристъпи към библиотеката.

Извади една книга и я подаде на Кастило.

Чарли прочете заглавието „От първо лице“ — сборник интервюта на руския президент Владимир Путин, които Путин бе дал разрешение да бъдат издадени във вид на автобиография.

Кастило изви вежди към Кочиан.

— Не съди за книгата по корицата, Карлхен.

Кастило отвори томчето. Вътрешността бе внимателно изрязана, за да се пъхне вътре малък черен предмет от кожа и хром. Чарли веднага се сети какво е: последен модел хард диск за компютър.

— Осемдесет гигабайта — уточни Кочиан. — Японците са невероятно умни, нали, Карлхен.

— Японците много ги бива да правят разни неща, но тази технология идва от Лае Вегас, Невада — обясни той. — Не е японска.

— Ти пък откъде знаеш?

— Защото Алойшъс Франсис Кейси от Корпорация „АФК“, който е изобретил технологията, ми изпрати прототип. В куфарчето ми е. Сто и двайсет гигабайта. Искаш ли да ти го покажа?

— Не е нужно.

— Всичко ли е вътре?

— Почти. Има още няколко неща, които са скрити в главата ми.

— Кодирано ли е?

Кочиан кимна.

— „Майкрософт“ ли?

Кочиан кимна отново.

— Виж дали ще си спомниш паролата, докато извадя моя хард диск.

— Сега ли ще ги гледаш? — попита изненадан Кочиан.

— Искам едно копие на моя хард диск, а след това ще го кодирам с един друг подарък от господин Кейси. Има много хора, доста от тях са твърде враждебно настроени, които знаят как да разкодират технологията на господин Гейтс. Доколкото знам, досега никой не е успял да разкодира логаритъма на „АФК“.

— Ти сериозно ли говориш, Карл?

Кастило веднага забеляза обръщението. „Вече не съм Карлхен. Старецът е впечатлен“.

— Напълно сериозно — потвърди Кастило. — Имаш ли друг хард диск?

— Резервен ли?

Кастило кимна.

— Защо?

— Защото ми се иска веднага щом сваля данните от твоя драйв и ги кодирам наново, да кача необходимото на друг хард диск и да го изпратя с дипломатическа поща в Щатите. Застраховка, в случай че нещо стане с нашите копия.

Кочиан се замисли, след това кимна.

— В магазина от другата страна на реката продават такива — обясни той. — Скъпи са.

— Може ли някой да отиде да купи?

Кочиан отново кимна.

— С моя „Американ експрес“ от „Тагес Цайтунг“ ли да платя, или ти ще платиш сам?

— Има още по-добър вариант. Благотворителен фонд „Лоримър“ плаща — отвърна Кастило. — В този магазин приемат ли долари?

— Сигурно, но курсът ще бъде крайно неизгоден.

— Викни някого от охраната. Кажи му кой е магазинът и го помоли да вземе фактура — настоя Чарли и извади пачка банкноти от джоба си.

— Ще ми кажеш ли какъв е този благотворителен фонд „Лоримър“?

— По пътя към Буенос Айрес. Сега нямаме никакво време.

Кастило внимателно извади хард диска от страниците на „От първо лице“, след това го включи към лаптопа си.

— Добре, Ерик, включих го. Кажи ми паролата.

— Ти имаш ли й вяра на тази машина?

— Няма да изтрия данните, преди да съм сигурен, че съм ги качил — успокои го Кастило. — Но, да, имам й доверие.

— Да знаеш, че съм вложил много време и усилие във всичко събрано тук — предупреди Кочиан. — Не ми се иска нещо да се изгуби.