Уилям Грифин - Ловците

Тъй като прозорците бяха затъмнени, ако мръсниците, които бяха направили опитите за покушение над Кочиан, наблюдаваха „Гелерт“, нямаше как да разберат кой е на задната седалка на мерцедеса. Оставаше възможността да се пробват отново, когато автомобилът излезеше на магистралата. Кастило искрено се надяваше да предприемат нещо. Беше дал на охраната „Мадсъните“, които хората от Щази — или които и да бяха копелетата долни — носеха при нападението в хотела. Не се наложи да им показва как да ги използват.

Преди мерцедесът да потегли, стиснаха ръце с Ото Гьорнер, който щеше да остане в Будапеща поне още един ден, преди да се върне във Фулда, след това се качиха във вана.

Ерик Кочиан силно изненада Кастило. Не възропта, че ще пътува във ван, а истинското учудване дойде по-късно, на борда на „Гълфстрийма“, когато без всякакви уговорки взе лекарството против повръщане, предписано от доктор Черни. Кастило се почувства виновен, че го лъже по този начин.

Джак Торине и Фернандо Лопес, които бяха пътували до летището с такси, се качиха в самолета две минути, след като ванът потегли.

— Всичко наред ли е, Чарли? — попита Торине.

— Ако си уредил нещата с летателния план и си наясно с прогнозата, значи да.

— Има един малък проблем — обади се Фернандо.

— По-точно?

— Знам, че „Американ експрес“ се хвалят, че не слагат лимит на парите, които харчат клиентите им — започна Фернандо. — Какво ще стане, ако допуснат неволна грешка и се обадят от предпазливост в офиса ми и попитат дали наистина съм напълнил резервоара на тази ламя със самолетно гориво в Балтимор, Франкфурт, а след това и тук? Свикнали са да виждат, че плащам гориво за „Лиър“, не за „Гълфстрийм“ и със сигурност не зареждам самолета в Европа. Да не говорим, че количеството е много по-голямо. Могат да заподозрат, че някой използва моята кредитна карта „Амекс“.

— По дяволите! — възкликна Кастило. — Добре, че се сети. Е, вече сме оплескали работата. Отсега нататък използвай моята кредитна карта, а когато пристигнем в Буенос Айрес, ще позвъня на Дик и ще го накарам да напише чек от благотворителен фонд „Лоримър“, за да покрие разходите ти в „Американ Експрес“.

— Според мен трябва да направим нещо — настоя Фернандо.

— Съгласен съм — кимна Кастило. — Джейк, искаш ли да седна отдясно и да поема, след като се вдигнем?

— Искам да седнеш от лявата страна — нареди Торине. — Обучението ти започва моментално.

— Наземен контрол „Ферихеги“ до „Гълфстрийм три-седем-девет“ за излитане. Изкачете се на височина трийсет и една хиляди по курс нула-три-пет градуса. Свържете се с районен контрол „Загреб“ на две-три-три цяло и пет, когато достигнете двайсет хиляди.

— „Три-седем-девет“ прието — отвърна Торине. — Изкачване на трийсет и една хиляди на две-три-пет. Връзка с наземен районен „Загреб“ на две-три-три цяло и пет след двайсет хиляди.

— Прието.

Кастило тласна дроселите напред.

— „Три-седем-девет“ рулира — докладва Торине. — Благодаря ви.

След тези думи изключи интеркома.

— Пусни го напред — прозвуча гласът на Торине в слушалките на Кастило. — Ще ти кажа кога да прибереш колесника.

Международно летище „Йоф“

Дакар, Сенегал

18:35, 7 Август 2005

Макс бе застанал до Кастило, когато той отвори вратата към стълбите, и в мига, в който спуснаха стълбата, той изблъска Кастило настрани и се втурна надолу, стряскайки сенегалските власти, които бяха дошли да посрещнат „Гълфстрийма“.

Макс направи бърза обиколка, след това се насочи към предния колесник, вдигна крак и изпразни пикочния си мехур без всякакво угризение. Представлението бе впечатляващо и като обем и като време.

След това се огледа отново, намери място, където самолетът хвърляше сянка под лъчите на залязващото слънце, и свърши и останалата част от естествените си нужди, което също се оказа впечатляващо изпълнение. След това се върна при вратата и се огледа сякаш за да каже: „Аз свърших? Какво чакате?“

Ерик Кочиан слезе по стълбите царствено бавно и много предпазливо. Беше нахлупил широкопола шапка над белия ленен костюм. Сакото бе наметнато небрежно върху раменете, а ръката му бе все още стегната в превръзка. В здравата ръка държеше бастуна така, сякаш за да се перчи и привлича погледите.

Огледа чиновниците, кимна и заяви на унгарски:

— Господи, колко е горещо тук! Колко време се налага да стоим под слънцето на тази никому неизвестна развиваща се африканска страна?