Уилям Грифин - Ловците

Кастило си помисли: „За тукашните вече няма съмнение кой е собственикът на самолета“.

— Намираме се в Дакар, Сенегал — отвърна на унгарски Кастило. — Надявам се, този автобус ще ни откара до транзитната зала.

Посочи един ван „Пежо“.

— А дали има климатик, или прекалявам с надеждите? — попита Кочиан и закрачи към автобуса.

Шандор Тор слезе по стълбите и пое след Кочиан. Макс заситни след тях.

Джейк Торине слезе по стълбите с необходимите документи, а накрая се показа и Фернандо Лопес.

— Никак не ми е приятно да ти го кажа, гринго — заяде се той, — но приземяването ти беше смрадлива работа.

— Смрадлива работа ли каза? За първо кацане беше направо върхът.

— Двамата с теб ще летим над голямата локва, Фернандо — намеси се Торине. — В небето няма нищо по-опасно от пилот, който си въобразява, че знае как да лети.

Международно летище „Караско“

Монтевидео, Република Уругвай

20:30, 7 Август 2005

Специален агент Дейвид У. Юнг-младши бе в необичайно добро — почти еуфорично настроение, докато хеликоптерът на Федералната полиция, в който бе заедно с „културния аташе“ Робърт Хауъл, „заместник-аташето по правните въпроси“ Хулио Артигас и главен инспектор Хосе Ордьонес, се готвеше да кацне във военната част на летището.

Това бе необясним обрат в сравнение с чувствата, които го бяха завладели в осем сутринта, когато се качи на стария очукан „Хюи“ за полета до имение „Шангри-Ла“ в провинция Такуарембо.

След това започнаха притесненията. Тъкмо бе успял да се убеди, че цялата тази работа ще рикошира в него и един господ знае какво ще се случи с мисията или лично с него. Не бе единственият, който се притесняваше, че всичко ще се прецака. И Хауъл, и Артигас го наблюдаваха внимателно, също като Ордьонес.

Нищо не се прецака. Не успя да направи нещо тъпо, въпреки че по време на полета до имението се остави на потискащата мисъл, че макар да бе провел повече от достатъчно разпити, за пръв път му се случваше — и така щеше да е през целия ден — да бъде под лупата на човек, не по-малко опитен и обигран в разпитите от самия него.

Тъй като му се налагаше да лъже най-нагло — а в това отношение нямаше почти никакъв опит — бе много вероятно вече да се е изпуснал и да е изтърсил нещо, което не трябва. Ако въпреки всичко не бе сгафил, до края на деня оставаше още време.

Засега успешно удържаше фронта.

Пред имението бяха паркирани три полицейски автомобила — две коли и един малък ван. Когато хеликоптерът приближи, шестима полицаи се показаха на верандата, за да наблюдават кацането.

Появи се още един мъж, як уругваец на средна възраст, в сако, вратовръзка и работни панталони, натъпкани в червени гумени ботуши. Сети се, че това е Рикардо Монтес, управителят на имението.

В началото на нападението Монтес беше завързан, сложена му бе превръзка на очите и един от „Зелените барети“ на Кастило му даде „успокоително“, въпреки това съществуваше рискът по някакъв начин да познае Юнг или поне да го заподозре, което Ордьонес, както трябваше да се очаква, щеше да забележи на мига.

Нищо подобно не се случи. Когато Ордьонес ги представи на Монтес и полицаите като „представители на американското посолство“, които са дошли, за да огледат местопрестъплението и да се заемат с имота на покойния господин Лоримър, в очите на управителя не блесна подозрение.

Ордьонес ги разведе, като започна с местата на верандата, където бяха лежали двама от нинджите.

След това Ордьонес посочи очертаното място, където друг от нинджите бе паднал на входната врата. Юнг се учуди на собствената си реакция — не показа абсолютно нищо — въпреки че той самият го бе убил с два последователни изстрела, както го бяха учили в школата в Куонтико. За пръв път от постъпването си във ФБР му се бе наложило да извади пистолета от кобура, за да се защити.

„Ама какво, по дяволите, ми става? Да не би да се превръщам в хладнокръвен убиец?“

Спомни си, че все още носи пистолет, и се притесни отново.

„Дори не съм го почистил. Много си тъп, Юнг! Господи, ако Ордьонес се докопа до пистолета ми, веднага ще сравнят куршумите, убили този нинджа. Това ще им бъде достатъчно доказателство не само че съм бил тук, ами че съм очистил този!“

Притесненията не продължиха дълго.

„Успокой се! Ти разчиташ на дипломатически имунитет. Ордьонес не може да ти поиска пистолета“.

Следваше мястото, където бе паднал Лоримър, насред собствения си кабинет.