Хедър Греъм - Ондин

Някъде отвън долетя глух писък. Тъмно подозрение се надигна в душата му и краката му натежаха като олово. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да излезе на балкона.

— Женевиев!

Опяха я в кралския параклис и я изпратиха към вечния й път с пламенни молитви. Уоруик не се отделяше от ковчега. След няколко дни щяха да я натоварят на черната катафалка и да я откарат в Норт Ламбрия, за да я погребат в семейната гробница.

Преди да отпътува, Уоруик поседя малко в спалнята, която беше споделял с мъртвата. Внезапно усети някакъв странен повей. Стана, за да разбере откъде идва. Обиколи бавно стаята и когато отмести настрана един от стенните килими, откри тесен процеп. Натисна ръба и остана смаян пред безшумно отворилата се врата. Мушна се в тесния коридор и препъвайки се, заслиза по хлъзгавата вита стълба.

След малко се върна в спалнята и грабна една факла. Слезе по стълбите и попадна в стара, отдавна неизползвана затворническа килия. Между паяжините и цвърчащите плъхове намери монашеско расо и гръцка театрална маска. Изгледа странната находка, вдигна я гневно в треперещите си ръце и забърза обратно по стълбите.

Всички в кралския двор знаеха, че графът на Норт Ламбрия е неутешим след загубата на съпругата си. Затова уважиха решението му да се оттегли в далечните си земи. Ала Чарлз скоро усети липсата на приятеля си. Един ден не издържа и замина на север, където бе посрещнат както подобава на крал и приятел.

Уоруик му предложи учтиво гостоприемството си и се опита да се засмее на непрекъснатите му шеги, но студеното му, празно сърце не се затопли.

Най-после Чарлз, който беше умен, чувствителен мъж, се осмели да засегне опасната тема.

— Повярвайте, вие не носите вина за смъртта на жена си. Бяхте много по-добър съпруг от всички лордове, които познавам, без да изключвам и себе си, дано Всемогъщият и кралицата ми простят прегрешенията. Но сега е време да продължите да живеете. Вземете си друга жена…

— Не, няма да тласна към смъртта още една клетница.

— Това така наречено семейно проклятие е глупост и вие го знаете не по-зле от мен. Няма духове, които убиват.

Раздразнен, Уоруик удари по масата и съдовете зазвънтяха.

— Аз също не вярвам в духове, но знам едно — Женевиев не се е хвърлила от балкона, за да се самоубие. Тя е била убита. — За да потвърди думите си, той извади от шкафа монашеското расо и маската.

— И кой я е убил?

— Нямам представа. — Уоруик се отпусна на стола си и потърка пулсиращите си слепоочия. — Но преди да открия причината за смъртта й, не мога да си позволя нов брак.

— Кого подозирате?

— Лорд Хардгрейв.

Кралят поклати нетърпеливо глава.

— Вярно е, вие с него имате някои разногласия, но такова обвинение…

— Може би съм несправедлив към него. От друга страна обаче, кой друг би могъл да бъде?

— Уоруик, колкото и да ми е неприятно да го изрека, ще ви кажа, че вашата жена беше склонна към самоубийство. Е, добре, намерили сте в онази килия расо и маска. Какво означава това? Много хора се преобличат, когато отиват на тайна среща и вие го знаете. Трябва да преодолеете тази лудост, приятелю. Върнете се с мен в Лондон.

Тъй като кралят настоя, Уоруик го придружи в столицата. Както беше предсказала лейди Ан, по Коледа тя вече лежеше в обятията му и се наслаждаваше на дивата му, макар и странно отчуждена страст. Уоруик ощастливи и други жени, без да дари сърцето си — пламенният любовник не изпитваше нищо, докато доставяше удоволствие на дамите.

Мина цяла година. Може би времето излекува болезнената рана — но не намали решимостта му да открие убиеца. Нищо не можеше да го разколебае.

Чарлз настояваше приятелят му да се ожени отново, но Уоруик само кимаше с усмивка.

— Прав сте, Ваше величество, имам нужда от жена. — Но тази жена щеше да бъде изложена на смъртна опасност, защото някой искаше да му попречи да създаде наследници. В това нямаше съмнение.

Старият съпруг на лейди Ан почина след силна треска и една нощ, докато лежеше в прегръдките на графа, тя заяви възбудено:

— Сега вече можем да се оженим, скъпи!

Уоруик въздъхна, обърна й гръб и седна в леглото.

— Никога няма да се оженя повторно.

— О, аз ще намеря начин да променя решението ти — отговори тя, засмя се прелъстително и леко прокара пръст по напрегнатия му гръб.

Не, Ан не можеше да промени решението му. Тя знаеше само как да го възбужда. Жаден да я има, той я сграбчи в прегръдките си и даде воля на желанието си. Остави я чак на разсъмване.