Хедър Греъм: Ондин

Уоруик помилва нежно копринената й коса, вдигна я и я отнесе пред камината. Седна в грамадното кресло и я настани в скута си.

— Ти не си ме разочаровала, мила моя.

Жената се усмихна тъжно. Знаеше много добре, че той лъже, но не го обвиняваше в нищо. Макар че беше много внимателен с нея, тя просто нямаше сили да се мери с него в брачното легло. Нощем често се преструваше на заспала, за да избяга от съпружеските си задължения, макар че сърцето й беше пълно с любов към него. Той разгадаваше без усилие тактиката й, това се виждаше. Въпреки това не я принуждаваше и беше безкрайно търпелив. Един ден ще му се отблагодаря за всичко, заклеваше се пред себе си тя. Вярно, преди сватбата се боеше от него. Но страхът и скоро отлетя след срещата с неговата нежност и деликатност.

Всъщност тя искаше да стане монахиня в манастира, където я отгледаха. Но на смъртното си легло баща й помоли Уоруик да я вземе за жена и да се грижи за нея. Верният приятел не можа да отклони това желание на умиращия.

Една от цепениците в камината се разтроиш шумно, въглените се разлетяха и Женевиев подскочи уплашено.

— Спокойно, мила! — прошепна мъжът и я притисна по-силно.

Известно време двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си. Уоруик смръщи чело. Ан имаше известно право — може би наистина не биваше да се жени за Женевиев, за тази плаха, крехка красавица, твърде слаба, за да излезе с вдигнато чело срещу злобните хорски приказки.

— Женевиев?

— Да? — попита тя и вдигна глава.

— Онова, което каза Ан, не е вярно. Има известни легенди, които засягат семейството ми, но баба ми е починала при злополука. Ние не сме демони, а и тези истории са от времето на Уилям Завоевателя, значи от тъмното минало.

— Освен историята с баба ти.

— Тя е полетяла надолу по стълбата, защото стъпалата са били стари и изгнили. Това няма нищо общо с проклятието.

— Да, знам, но в кошмара, който ме събуди, видях именно нея… — Хълцания задавяха гласа й. — Тя излезе от гроба, цялата в плесен, и ми предрече, че скоро ще я последвам…

— Тихо, милата ми, тихо! Никога няма да допусна да ти се случи нещо.

— О, Уоруик, толкова ме е страх! Толкова съм слаба…

— Имаш силата на моята любов.

— Аз също те обичам с цялото си сърце, а днес, на турнира, се бях самозабравила от гордост. Нито един рицар не може да се мери с теб. Всички го казаха.

Мъжът избухна в смях.

— Много съм доволен, че ти харесвам. А сега си легни, моя сладка, мила жено. Трябва да пазим детето, което расте в утробата ти. Аз ще изпия още една чаша портвайн и ще дойда.

— Добре, ще те чакам.

— Не е нужно — отговори той и помилва бузата й. — Знам, че искаш да си отпочинеш.

— Не, ще те чакам — отговори решително тя и стана от коленете му. Никога вече нямаше да разочарова добрия си съпруг. Щеше да се брани храбро срещу всички нощни призраци. Усмихна му се, после обърна пламналото си лице и забърза към спалнята.

Уоруик отиде до масичката с напитките, посегна към една гарафа и си наля чаша портвайн. Злобните приказки на лейди Фентън за проклятието го бяха обезпокоили много повече, отколкото признаваше пред себе си, и вътрешното напрежение сгорещяваше кръвта му. Колко му се искаше да грабне в обятията си жена — силна като Ан, която да сподели страстта му… Той изпразни чашата на един дъх с надеждата, че виното ще угаси огъня в гърдите му. Не, никога нямаше да измами добросърдечната си, изпълнена с доверие съпруга, колкото и трудно да му беше да обуздае напора в слабините си.

Странно защо точно в този миг си спомни младата жена в гората. Действителност ли беше тя или сън? Онзи мъж я заплашваше, но тя съумя да се защити и изчезна във вълните на потока. Реална сцена или игра на въображението му? Макар че не можа да я разгледа добре, красотата й беше направо зашеметяваща. И какъв темперамент… Ето, от такова момиче имаше нужда сега.

Не, той дължеше вярност на Женевиев, дори в сънищата си. Въздъхна и се наведе да изуе ботушите си. Захвърли ги в ъгъла и се стресна от глухия шум на падането им, последван от някакво изтракване. Обърна се и смаяно установи, че вратата към спалнята е затворена.

Странно, никога досега, дори когато беше уплашена до смърт булка, Женевиев не беше заключвала вратата пред него. А днес беше обещала да го чака.

— Уоруик! Ето я пак!

Уплашен, мъжът скочи и се опита да отвори тежката врата.

— Женевиев! — Той натисна с цялата си сила и вратата най-после се поддаде. — Женевиев!

Ключалката се разби с трясък и Уоруик се втурна в спалнята, без да обръща внимание на парещата болка в раменете си. Леглото под високия балдахин беше празно. През отворената балконска врата влизаше свеж вятър и развяваше светлите завеси, които шепнеха като призраци.