Хедър Греъм - Ондин

Когато каретата спря пред крайпътна гостилница, беше късна вечер. Уоруик отведе жена си в кръчмата и остави Джейк да се погрижи за стаята. Докато ядяха печено пиле със зеленчуци и пиеха ейл, Уоруик и Джейк разговаряха за утрешното пътуване. Ондин ровеше омърлушено в чинията си. Изпи обаче няколко чаши ейл с надеждата да се умори и да заспи. И наистина клюмна на масата. Уоруик улови ръката й.

— Елате, ще ви заведа в стаята ни.

— Не…

— Нека милордът ви помогне, милейди — посъветва я загрижено Джейк, — иначе ще рухнете от умора.

Уоруик я поведе грижливо по скърцащата дървена стълба. Стъписана, Ондин установи, че двамата ще спят в една стая. Но бирата и липсата на сън казаха тежката си дума и тя не се възпротиви. Не оказа съпротива и когато графът свали роклята и корсета й. Останала само по риза, тя се строполи в леглото и усети как мъжът й легна до нея. Отпусна се в прегръдките му и веднага заспа. Когато я разтърси поредният кошмар, бе събудена от мекия му шепот:

— Успокойте се, скъпа. Какво е това, което ви измъчва? Спете спокойно, аз съм до вас…

На сутринта Уоруик не й обръщаше внимание, а вечерта я остави на грижите на Джейк в таверната на Мег, която се намираше в предградията на Лондон.

Уоруик седеше в един тъмен ъгъл на таверната, недалеч от масата на Ондин, и неотстъпно наблюдаваше жена си. Ондин разговаряше с Джейк и от време на време избухваше във весел смях. Господи, как се мразеше! Желаеше я така силно, но си забраняваше да се влюби в нея. Трябваше да мисли за Женевиев, за невинната си съпруга, която беше станала жертва на жестоко убийство. Ондин беше само пешка в сложната игра, която беше замислил. Не, той нямаше да се влюби в нея. Щеше обаче да я защитава и да я пази, особено в кралския двор, където пребиваваха лорд Хардгрейв и лейди Ан.

Тази нощ Уоруик не посмя да спи в стаята на съпругата си.

На другата сутрин те продължиха пътя си под безоблачното небе, покрай Темза, към портата на Хамптън Корт, където стояха на стража войници в кралски униформи. В двора се тълпяха безброй хора, елегантно облечени лордове й дами, пажове, писари и духовници, градинари, оборски ратаи, прислужници от кухните и търговци. Благородниците крачеха с достойнство, докато обикновените смъртни тичаха забързано, всеки по работите си.

Ондин се оглеждаше любопитно. Когато пристигнаха пред палата, каретата спря и графът й помогна да слезе с изтънчена учтивост.

Двамата влязоха в огромната зала и бяха поздравени от главния церемониалмайстор, който ги увери, че ще бъдат подслонени комфортно, както подобава на ранга им. Кралят лично се бил погрижил за това. Той се поклони и ги поведе по широко стълбище. В края на един дълъг коридор отвори масивна двойна врата и ги въведе в салон, пълен с лавици за книги, скринове, кресла и дивани. Поставените пред прозорците полирани масички отразяваха ярката слънчева светлина.

— От другата страна е спалнята — обяви церемониалмайсторът и отвори двукрилата врата. Огромно легло с резбовани крака и красив балдахин с брокатени завеси царуваше над помещението. Прозорците гледаха към градината и Темза. Тук също бяха наредени разкошни тапицирани кресла и дивани. Кръглата масичка сякаш канеше сънената любовна двойка, надигнала се с мъка от удобното легло, да закуси на спокойствие.

Слугите внесоха багажа и церемониалмайсторът показа на Ондин къде е звънецът за прислугата. После обеща веднага да й изпрати камериерка. Макар да беше учтив и почтителен, любопитният му поглед издаваше, че скоро графинята ще се намери в центъра на придворните клюки. Но какво я беше грижа! Единственото й желание беше по-скоро да поговори с краля.

Странно защо Уоруик обиколи така внимателно всички помещения и дори почукваше по стените. Когато размени многозначителен поглед с церемониалмайстора, той го увери, че помещенията са „основно претърсени“.

Ондин понечи да попита какво означава това, но Уоруик не й позволи да се намеси.

— Негово величество играе тенис — рече той, след като церемониалмайсторът се оттегли. — Придружете ме, милейди. Ще вземем лодка, за да ни откара до кортовете.

Прекрасно, каза си Ондин. Така желаният разговор скоро щеше да се състои. Какво ли я очакваше…

По пътя към реката тя ускори крачка и Уоруик отбеляза любопитно:

— Вие май горите от нетърпение да изразите почитанията си на краля, милейди. Коя ли е причината?

Ондин го дари със сладка усмивка.