Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Тръгнаха отново и съвсем скоро тя сви с коня си по една странична горска пътека, защото й прилоша сериозно и трябваше да повърне. Роже я последва разтревожен.

— Фалън! Без номера, моля!

— Глупости! Не виждате ли, че ми е лошо?

Слезе бързо от коня, падна на колене и избълва съдържанието на стомаха си. След това охлади и почисти лицето си със сняг.

— Не можете ли да ме оставите на мира? — сопна се на Аларик, който я наблюдаваше със странно изражение на лицето. — Не бойте се, няма да избягам.

— Добре, значи можем да продължаваме.

— Не мога, чувствам се много зле. Гади ми се.

— Във вашето състояние това е съвсем естествено. Ще видите, че докато стигнем града, ще се оправите.

— Моето състояние… Що за безсърдечна пасмина сте това, мъжете! Или все още ви гризе съмнението дали вие сте бащата?

— О, не, милейди.

— Не мога да си представя, че ми имате доверие.

— Разбира се, че ви нямам. Но тъй като все пак успяхме да пленим няколко бегълци, които в онази нощ са били там, когато младият Делън… е, годеникът ви изглежда е човек на честта.

— Значи не сте ми повярвали? Питали сте други хора?

— Би трябвало да сте доволна, ma belle. Аз ще призная детето!

— По-добре дяволът да беше баща на детето ми — извика тя вбесена.

— Но нали аз съм дяволът, Фалън, не се ли спомняте?

В Лондон цареше пълен хаос. Близо до новия Уестминстър се бе скупчила огромна тълпа, която очакваше с любопитство тържествата, Фалън се загледа с надежда в множеството, но Аларик като че ли отгатна мислите й и останалата част от пътя тя прекара заедно с него върху гърба на Сатана.

Ричард я заведе до нейната някогашна стая, в която спеше още като малко момиченце и я остави сама. Цялата вечер се разхождаше неспокойно напред-назад. Мислите й кръжаха около предстоящата коронация и тържествения обяд, на който трябваше да положи клетва за вярност пред Уилям. Най-накрая не издържа и разтвори широко вратата. Отскочи назад, когато видя, че на пост пред стаята й стои Фалстаф.

— О, боже! — възкликна тя уплашено.

— Сега съм добре, госпожице — рече той спокойно и се поклони. — И не храня вече лоши чувства към вас.

— Не съм искала да ви убивам — прошепна тя.

— За щастие съм си жив-живеничък — отвърна той добродушно. — И така, всичко е наред, нали?

Тя успя само да кимне с глава и затвори отново вратата. Малко след това Ричард донесе поднос, върху който освен основното ястие имаше и комат хляб.

— Аларик ми заръча да хапнете от хляба. Той смята, че това ще ви помогне.

— Изглежда, че има богат опит с бременни — рече тя хапливо.

Не след дълго Фалън си легна уморена и сънят я обори.

Събуди се на зазоряване. Все още беше сама. За нейна изненада този факт я ядоса — осъзна, че копнее за неговата близост. Засрамена, тя се обърна на другата страна и заспа.

Когато пак отвори очи, до леглото й бе седнал Уилям, вече облечен в празничната си одежда. Тя го изгледа разтревожена и реакцията й предизвика неговата усмивка.

— Наистина ли съм такова голямо чудовище за вас, Фалън?

Тя продължи да се взира в умореното му, състарено лице.

— Дошъл съм да се извиня. Но все пак поведението ви ме предизвика, съгласете се. Дължа ви още дванадесет бича след раждането на детето. Искам да ви помоля да не вършите нищо такова, което да ми припомни този дълг… И точно пък Ерик Улфсон, как можахте! Пословичната му жестокост представлява загадка дори и за мен. Тази напаст ли искахте да стоварите на гърба на собствения си народ?

— Там, откъдето са минали вашите войски, Уилям, трева не никне. Нима изобщо е възможна по-голяма жестокост?

— Вас ви заблуждават, но както и да е — промърмори той и внезапно я изправи на крака. Ужасена, тя изписка пронизително.

— Моля ви, няма нищо. Искам само да погледна гърба ви.

Той я обърна по корем, свлече ризата й надолу и пръстите му започнаха да опипват гърба й.

— Резките от ударите са зараснали вече, останали са само бледи следи… изпитвате ли още болки?

— Не.

Той се изправи и тя бързо покри гърба си.

— Не съм чудовище, Фалън, кълна се. Копнея за мир — това е голата истина. Така, а сега се обличайте! Всеки момент ще дойде Аларик, за да ви вземе.

Фалън се заоблича бавно като подбираше всяка дреха. Бе приключила току-що, когато в стаята влезе Аларик, без да почука. В синьо-червената си туника и в обшитата с кожи мантия той изглеждаше изискан и достолепен като самия крал.

Тя премина през залата под ръка с Аларик. Вървеше с гордо вдигната глава — сънародниците й щяха да разберат, че дори и пленничка, тя е на страната на своя народ.