Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Кого имахте предвид за крал? Изключваме Едгар, който е все още юноша.

— Да, но английски юноша, Роже.

Още в момента, в който стъпи в голямата зала, Фалън установи, че не е единствената представителка на старата саксонска аристокрация. Бяха дошли Едуин и Моркър, графовете от Севера, както и Едгар Ателинг, чийто печален поглед го правеше да изглежда много по-възрастен.

За разлика от норманските барони обаче, всички те приличаха на елегантно облечени пленници. По отношение на двамата графове например Фалън бе напълно сигурна, че се молят наум да не им отнемат графствата. Духовенството пък приемаше Уилям за крал, тъй като отдаваше неговата победа на божията воля.

Фалън забеляза сред гостите отец Дамиън и помоли Роже да я заведе при него. За нейна изненада той се съгласи и дори я остави насаме със свещеника. Отец Дамиън се осведоми за състоянието й.

— Благодаря, отче. Раните вече са излекувани.

— А душата ви?

— Мисля, че никога няма да се изцели.

— О, ще се излекува… времето лекува всичко.

Роже се присъедини към тях и двамата мъже се поздравиха. После Дамиън се сбогува с поклон.

— Време е вече, Фалън. Кралят ни очаква — рече Роже.

Той я придружи до издигнатата трапеза, на която тя зае място между Уилям и Аларик. Седеше вдясно от краля, тъй като съпругата му Матилда все още беше в Нормандия. От лявата му страна сложиха стол за леля й. Одо, Робер и още няколко висши духовници завършваха кръга от гости, настанени на почетната маса.

Уилям се постара да бъде галантен.

— Бялото ви стои просто изключително. Приличате на ангел, но излъчвате очарование, което може да направи от мъжа дявол.

Фалън поблагодари за комплимента със сведен поглед.

— Трябва да се поклоните, милейди. Сега вече аз съм вашият крал.

Погледите на всички присъстващи се насочиха към нея в напрегнато очакване.

— Вие сте кралят. Вие носите короната. С божията воля вие станахте монарх. Какво повече искате от мен?

Знаеше, че този отговор не го удовлетворява и това пролича в смеха му, който прозвуча малко пресилено.

— Толкова често сме споделяли една и съща чаша — намеси се Аларик и пъхна бокала си в ръцете й. — Защо точно сега се затруднявате да сторите същото?

— О, винаги ми е било трудно да деля чашата си с вас, милорд.

В този момент кралят се изправи, за да произнесе реч. В началото поблагодари на всички свои последователи за подкрепата, след което крилете на въображението му го понесоха към една по-добра Англия и една по-добра Нормандия, обединени по божията воля в едно. Той се отдаде възторжено и разточително на фантазиите си и Фалън, която и бездруго не можеше да го понася, престана да слуша. Мислите й се разбягаха във всички посоки, а погледът заснова безцелно из залата. Все пак успя навреме да забележи как той я поглежда и вдига чашата си за тост.

— А сега, приятели мои, искам специално до поздравя лейди Фалън, която носи в себе си кълна на нашето бъдеще, заченат от най-благородния рицар, от моя най-верен спътник и храбър войн. Дъщерята на Харалд дава началото на едно ново поколение. За ваше здраве, милейди!

Фалън се изправи, пръстите й обвиха здраво чашата и… понечи да лисне течността с цвета на кръвта в лицето на омразния норманин, когато нечия здрава ръка предотврати намерението й и виното заля лицето на Аларик. В залата настана мъртва тишина. Обаче, вместо да й зашлеви плесница Аларик я сграбчи в прегръдките си, устните му се впиха в нейните, а ръцете му най-безсрамно, алчно и безмилостно засноваха по нейното тяло.

Залата избухна във възторжени възгласи и смехове и от най-различни посоки се чуха иронични реплики за норманина, успял да укроти непокорната саксонка. Коленете на Фалън се разтрепериха, но лицето й се превърна в замръзнала маска.

— Ще ни извините — поклони се Аларик на Уилям, — но се боя, че денят бе твърде напрегнат и уморителен за милейди.

— Разбира се, приятелю — отвърна Уилям милостиво.

Аларик я занесе направо в стаята й и я положи върху леглото. В ушите й все още кънтеше смехът на норманите, които се веселяха за нейна сметка.

— Беше глупаво от ваша страна!

— Всъщност исках да залея Уилям!

— Което щеше да бъде още по-глупаво. Все пак не сте някоя проста селянка, а дъщерята на Харалд и по разбираеми причини Уилям много държи на доброто ви поведение.

— А аз пък си мислех, че съм ваша собственост.

— Така е! И затова нося отговорност за вашите действия!

— Да, и понеже ви преча и досаждам, ме гоните от Англия, нали?