Тя се опита да го изблъска. Очите й заискриха като очи на рис и се заизвива с всички сили, за да избегне близкия контакт с тялото му. Опитът й обаче доведе до обратния резултат.
В собствените си очи Аларик изглеждаше последен глупак — нима можеше да забрави тази жена като я подари на друг? В този миг телата им бяха тъй близо едно до друго и се докосваха така интимно, сякаш двамата бяха едно цяло. Искаше да се отдръпне от нея и същевременно не бе в състояние да го стори.
— Не, Аларик, моля те… недей — прошепна тя разтреперана.
В последния момент гласът й го върна в действителността и той се надигна.
Срамуваше се от проявената слабост, но от друга страна не изпита никакво съжаление, защото тази жена наистина заслужаваше наказание. Гневът му не бе отшумял, но разумът отново заработи безупречно — както винаги.
Спомни си как го предизвикваше още като дете; разбира се по онова време тя прекрасно осъзнаваше, че няма да й стори нищо. Сега обаче тя бе пораснала и бе длъжна да знае, че този път той ще реагира по различен начин. А може би истинската причина за опърничавостта й бе острата болка от загубата на любимия баща.
Най-много се гневеше на себе си. Как можа дотолкова да изгуби контрол над разсъдъка си? Та нали се бе заклел никога да не насилва саксонски девойки. А сега замалко да престъпи обета си.
Фалън лежеше неподвижна — с разтуптяно сърце и без сълзи по лицето вторачено гледаше чергилото над главата си.
— Как можахте да ме подарите на друг човек? — наруши тя настъпилата тишина.
Аларик я погледна, Фалстаф бе съвършено прав — красотата й бе неописуема. Всеки мъж би дал мило и драго, за да я притежава. Внезапно осъзна защо я даде на друг. От страх. Страхувал се е от собствените си чувства. Никога вече не бива да изпитва към жените нещо повече от чисто плътско желание. И няма да допусне за втори път да го превръщат на глупак.
Бе ли влюбен във Фалън? Всъщност не. Обичаше я както се обича дете, което израства пред очите ти. Желаеше я като мъж, но кой ли на неговото място не би изпитвал същото?
Най-лошото бе, че представляваше опасност за Уилям. Станеше ли дукът действително английски крал, тя бе длъжна да се преклони пред него. В противен случай я чакаше смърт. Следователно трябваше да я укроти с цената на всичко. Дори против волята й.
Но как да я смири? Като й отнеме нещо незаменимо, например девствеността? Защо пък не? Та нали се бе опитала да убие най-добрия му приятел! Но как да я мрази за това, че се е защищавала?
Фалън хълцаше тихо и се стараеше да не се движи; надяваше се, че той ще забрави присъствието й под тялото си.
Прииска му се да я утеши, но осъзнаваше, че тъкмо от него тя няма да приеме утеха. Бе войн и знаеше много добре какво очаква родината й — опожарени села и градове, изпотъпкани поля, озлочестени жени, гладни и бездомни деца, копнеещи за загиналите си бащи. Ако не принудеше Фалън да отстъпи още сега, тя също щеше да умре. Искаше да й спести тази участ. И тъй като друго средство очевидно не съществуваше, трябваше да изиграе пред нея ролята на жесток и коравосърдечен мъж.
Реши твърдо да бъде такъв и се изправи от мястото си. Преднамерено не обърна внимание на безпомощния жест, с който тя придърпа завивката и прикри голотата си, на големите й сини очи, следящи страхливо всяко негово движение. Наведе се подчертано бавно и взе ножа от земята.
— Вие си мислите, че сте в правото си да убиете клетия Фалстаф, само защото, видите ли, се е одързостил да докосне вас, принцесата на Англия. А сега ме изслушайте внимателно. От днес нататък може във всеки един момент да се превърнете в наложница на едно норманско копеле. Защото сте моя собственост и ще правите каквото аз поискам. И още нещо — забравете начаса фините обноски и надменното си държане. Защото Харалд Годуин е мъртъв, а ние, норманите, сме бъдещите владетели на Англия.
При тези думи той се наведе над нея и се ухили безсрамно право в лицето й. Очите й се насълзиха и се опита да го удари, но той стисна ръката й тъй брутално, че тя изписка от болка.
Бе взел сериозно решение и не можеше да се държи по друг начин. Направи опит да изключи чувствата, които го вълнуват, но състраданието се оказа по-силно от всичко.
— Фалън — промълви той и седна до нея. — Съжалявам искрено за смъртта на баща ви. Познавах го добре, беше смел мъж.
По бледите й бузи се застичаха сълзи и тя се разхълца. Не искаше точно той да я утешава, но бе твърде изтощена, за да го отблъсне. Той сложи ръка на раменете й и нежно избърса сълзите от лицето. После я целуна по челото и погали косата като й нашепваше успокоителни слова. Устните му докоснаха нейните клепки, а след това и устните. Подсъзнанието му отбеляза, че те отвръщат жадно и отзивчиво на ласките му — както някога в Нормандия, когато я взе за пръв път в обятията си. Върхът на езика му леко се плъзна по нейните устни, а после проникна бавно зад тях и сякаш се забрави в устата й.
Читать дальше