Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Но не го стори. Стана от мястото си, пооправи си дрехите и я изгледа заплашително със здраво стиснати устни.

— И не забравяйте, мила моя, че според английските закони ми принадлежите изцяло. Особено пък сега!

— Не съм престъпничка, която можете да съдите и продавате.

— Напротив, напротив! Вие убихте човек… е, поне се опитахте. Заради вас трябва да се лиша от услугите на Фалстаф. Бог ми е свидетел, той ми е по-необходим от вас. Макар иначе да бяхте очарователна.

Предвиди реакцията й и успя да пресрещне ръката й във въздуха.

— Я се дръжте прилично, мила моя — предупреди я той.

— Копеле!

— Гледам ви и се мисля, че за убийца имате голям късмет. За наказание ще бъдете моя робиня. Признайте, че можеше да ви се случат и по-лоши неща. Знам, знам, не искате да се подчинявате никому… но се боя, че просто нямате друг избор.

— Грешите, копеле такова! Нито вие, нито пък вашият дук можете да ми заповядвате.

Аларик я привлече към себе си и впи поглед в лицето й.

— Война ли ми обявявате, Фалън?

Пусна я рязко, препаса меча си и напусна палатката, без да се обърне. Когато излезе, заповяда гръмогласно на стражите при опит за бягство незабавно да оковат пленничката във вериги.

Навън миришеше вече на есен и той вдиша дълбоко свежия, прохладен въздух.

Не беше ли дори по-лош от Фалстаф? Собственото му поведение го отвращаваше. Не я обичаше и я принуди насила да му се отдаде. Въпреки дадения обет!

Дори и в този момент, след всичко, което се разигра между тях, очарованието й го държеше в плен. Нима тази жена бе вещица? Нима всички мъже бяха орисани да паднат в краката й? Съдбата ли си играеше с тях? Вероятно да.

Е, добре, при това положение и двамата нямаха друг избор — трябваше да се примирят с участта си.

Нормандия, март, 1027 година

Робер, конт дьо Имоа наблюдаваше очарован босото момиче, което танцуваше унесено насред прашната улица, разкривайки изпод събраните поли опалени от слънцето, изящни крака. В селото цареше буйно веселие и той се спомни, че е празник. Именно по тази причина улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които словоохотливо се опитваха да продадат стоката си. Навсякъде се разхождаха и музиканти, подканящи младите хора да потанцуват.

Робер изобщо не слушаше какво говори придружителят му, тъй като цялото му внимание бе насочено към момичето, чиито грациозни движения издаваха изключителна жизненост. Черните й коси се пилееха по очарователното лице и закриваха от време на време поруменелите й страни.

Анри дьо Мортен, придружителят му, изобщо не забелязваше, че любимецът му е разсеян.

— Трябва най-сетне да се примирите с този факт — казваше той. — Ришар е ваш по-голям брат и затова той наследява титлата, а не вие. Постоянните разпри няма да доведат до нищо добро.

— Знам, знам — измърмори Робер нетърпеливо.

Анри го изгледа удивен, но само след миг се усмихна — бе открил причината за неочакваната липса на интерес в младия мъж.

— Коя ли е тя? — поиска да узнае Робер.

— Не е трудно да се разбере — отвърна Анри развеселен.

Погледът на Робер продължи да следи напрегнато момичето, а възбудата му нарастваше с всеки изминал миг. През това време Анри се отдели от него и дискретно се осведоми коя е тя.

— Казва се Ерлев — съобщи той, когато се върна. — Баща й е кожар и се нарича Фулбер. Тукашни са.

— Сякаш не стъпва по земята. Пленителна жена, просто възхитителна.

Анри се усмихна. Най-сетне и Робер да забрави разпрата с по-големия си брат заради нещо друго.

— Вие сте графът, Робер! Можете да я притежавате!

— Нима е толкова просто? — засмя се Робер.

— Да, съвсем просто — потвърди Анри. — Проявявайки интерес към момичето, вие й оказвате голяма чест. Уверен съм, че ще се почувства поласкана.

— Наистина ли мислите така? — промърмори Робер.

Пое с коня си към нея, а множеството се отдръпна страхопочтително от пътя му и всички до един се разкланяха пред хубавия, едва двадесетгодишен младеж. Той бе техният граф и олицетворяваше закона.

Единствено момичето сякаш не забелязваше нищо около себе си. Конят му спря пред нея. Тя повдигна глава и очите й се разшириха от изненада, когато съзря надвесения над нея ездач, облечен в коприна и кожа от хермелин. В този миг за нея той бе като млад бог, изпратен й от небето.

Робер се приведе към нея и взе усмихнат ръката й в своята. Почувства буйния ритъм на пулса й и учестеното дишане, което караше младата, стегната гръд бързо да се повдига и спада.