Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Цяла вечност бе мечтал за нея и въпреки това бе положил неимоверни усилия да не признае пред себе си тази истина. Сега обаче се отдаде без остатък на мига — почти напълно загубил разсъдък от очарованието й и интимността на целувката. Забрави битката, амбициите на Уилям, мъртвия Харалд и умиращия Фалстаф. Забравено бе миналото, а бъдещето изгуби всякакво значение. Съществуваше само и единствено тя.

Решен да стигне до края, той я загали с увереността на мъж, който знае какво прави. Разголи младите й твърди гърди и зашепна безумни слова. Трябваше да я притежава. Тук и сега.

Фалън притвори очи, пленничка на милувките му. На меката светлина на свещите тя напомняше древна богиня.

Не усети противодействие от нейна страна и желанието, обзело цялото му същество, нарастваше с всеки изминал миг, за да се превърне накрая в изпепеляваща огнена страст. Обсипа с целувки врата й, гърдите й, раменете. Запретна тънката рокля високо над бедрата и се намести между широко разтворените колена. За свое огромно удивление той усети, почувства, осъзна страстния ответ на нейното тяло. Не се бе излъгал. Скрит зад преградите на невинността, в нея тлееше пламък; не бе нужно много, само лек любовен полъх, и пламъкът щеше да избуи в опустошителен пожар.

Опита се да укроти нетърпението си и проникна в нея нежно и предпазливо. Сега най-важното бе да му се отдаде доброволно. Внезапно обаче тя изписка тихо.

— Аларик! Боли!

— Не се бой, ще мине веднага — прошепна той.

Преградата на нейната невинност бе пробита и той се предостави изцяло на страстта.

В този миг и нейните движения преминаха в конвулсии и тя изпъна срещу него скута си, топъл и гостоприемен. Двамата се сляха в едно неделимо цяло. Връщане назад вече нямаше!

Бавно и мъчително съзнанието на Аларик се завърна в действителността. Контрастът между нея и собствените му действия бе жесток и болезнен. Той й отне нещо, което никой на този свят не можеше да й върне. Подчини нейното тяло на своето, макар че разумът се опита да го възпре. Всичко това нямаше да се случи, ако бе стоял по-далеч от нея. Когато започна тази игра, бе убеден, че е в състояние да се владее. Но се надцени. Бе длъжен да знае, че добрите намерения ще претърпят неуспех — та нали желаеше тази девойка, не, тази жена още от онази първа целувка, която двамата размениха някога в Руан.

Най-страшно от всичко бе обаче, че въпреки съкровеното преживяване, спрямо нея той трябваше да се откаже от чувства като симпатия или нежност. Единствено по този начин можеше да я спаси. Защото ако сметнеше за необходимо, Уилям би могъл да й затвори устата завинаги. Като дъщеря на Харалд тя щеше да се опита да пресече плановете му и затова животът й висеше на косъм. За Аларик не оставаше друг изход, освен да влезе отново в ролята си на жесток и коравосърдечен норманин.

— И двамата знаехме, че това ще се случи някой ден, нали, Фалън? — попита я той с нагла усмивка.

Невярваща на ушите си, тя се вторачи в него. До съзнанието й бавно достигна най-сетне прозрението, че се е погаврил с нея сякаш е най-долна пачавра. В този миг си наложи да забрави изпитаната наслада, която все още изпълваше тялото и ума й. Старата омраза отново се завърна. Единствено влажният блясък в очите й свидетелстваше, че се чувства безмерно унизена. Пръстите й като че от само себе си се забиха в лицето му и го раздраха. Безразличието му и в този случай я вбеси окончателно.

— Благодаря за тази тъй прекрасна вечер, принцесо — обърна се той към нея с подчертано хладна любезност.

Изпод гъстите й клепки се отдели сълза и се търколи по страната й. Аларик я забърса с палец и прошепна:

— Вие не оказахте никаква съпротива, Фалън!

Цялото й същество изразяваше объркване, тъй като поведението му й бе непонятно.

— Мразя ви, Аларик!

— Кажете, не е ли вярно? Упражних ли насилие над вас? Не разтворихте ли сама устните си за целувка, не обгърнахте ли нежно врата ми с ръцете си? Така ли беше?

— Мразя ви — повтори тя тихо.

— Ако искате, можете дори да си втълпите, че съм ви насилил. Трябва да разберете едно нещо — аз съм победителят и си взех онова, което ми се полага по право. Клетият Фалстаф бе влюбен във вас, аз обаче — не! Защото ви познавам прекалено добре. Темперамента ви, жалките ви номера. Само един господ знае колко пъти досега съм се сблъсквал с тях.

Реши да не продължава повече. Вероятно особено силно я измъчваше мисълта, че е изпитала удоволствие. Какъв ужас, да изпиташ върховна любовна наслада тъкмо с врага си. Прииска му се да я целуне и да я накара да забрави страданието.