Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

В този момент в стаята широко усмихнат влезе Фиц-Осбърн.

— Имаме папската благословия — започна той с радост в гласа. — Папата ви е изпратил хоругвата си, господарю, като и пръстен със свещени реликви, който непременно трябва да носите. Харалд е отлъчен от църквата.

Уилям хвърли бърз поглед към Аларик, комуто принадлежеше идеята да се убеди папата, че в Англия не гледат сериозно на църквата и религиозните обреди.

— Барони и рицари от цяла Европа проявяват готовност да тръгнат на поход под ваше предводителство — добави Фиц-Осбърн.

След като се чукнаха по повод на тази малка победа, Робер, Одо и Фиц-Осбърн се оттеглиха. Аларик и Уилям обаче останаха на трапезата и си заразправяха случки от отколешни битки.

— Знам, че според вас не бива да започваме тази война — внезапно рече Уилям и изгледа изпитателно приятеля си. — Искам обаче да ви разкажа нещо… В нощта, когато съм бил заченат, майка ми е сънувала необикновен сън. Усетила как в утробата й пониква дърво, което ставало все по-голямо и по-могъщо, докато най-накрая клоните му се разраснали дотолкова, че от Европа се прехвърлили над морето и продължили да растат… разбирате ли, приятелю? Тази война е предопределена от съдбата.

Аларик си спомни за кометата. Видели я бяха в много страни и по свидетелство на редица пътешественици и свещенослужители всички били единодушни, че появата й е свързана с английския престол. Божие предзнаменование ли беше тази комета? И съществуваше ли изобщо съдба?

— Знам твърде малко за такива неща като съдба или предопределение. Но предстоящата война ме натъжава искрено, защото се възхищавам от англичаните и от Харалд. Независимо от личното ми мнение обаче, искам да ви уверя, че ще се бия на ваша страна. Дори и да остана сам на бойното поле, ще продължа да се бия и няма да се предам.

— Но аз наистина възнамерявах да ги управлявам справедливо — възкликна Уилям.

— Да приемем, че това лудешко начинание се увенчае с успех и ние спечелим битката. Тогава вие ще станете крал на една страна, чието население мрази вас и… нас. Ще бъдете принуден да оплячкосате страната, за да възнаградите своите верни нормански рицари. Наемниците пък, които дойдат с нас, ще превърнат Англия в пустиня и ще я озлочестят. Това е, което ме натъжава.

— И аз се възхищавам от Харалд. Но предопределеното ще стане! Кой знае, приятелю мой… може да се случи и така, че коварното море да ни погуби, когато решим да го пресечем.

— Виждаш ли там долу малката къщичка с лодките?

Харалд се бе излегнал до Фалън в меката трева и сочеше с пръст към пристана.

— Един ден Свен, Тостиг и аз, бяхме още малки тогава, хванахме много риба. За съжаление обаче поради несръчност или от небрежност взехме, че изпуснахме рибата обратно във водата. Толкова ни е било страх от дядо ти, че се крихме часове наред вътре в къщичката.

Фалън се усмихна и продължи да дъвче сламката си.

— И какво стана после?

— Дядо ти естествено ни откри и ни нашари дупетата. Когато бяхме с него в изгнание, той реши да се завърнем тук, въпреки гнева на Едуард. Идвахме с корабите от Фландрия… и хората във всичките тези малки пристанища ни посрещаха с ликуване. Това е любимото ми място в цяла Англия и сега ти знаеш защо.

— Да, тук наистина е чудно хубаво — съгласи се Фалън и внезапно се засмя, виждайки Едит да се приближава, натоварена с кош, в който имаше хляб и сирене. Със събраните си поли, босите крака и чаровна усмивка тя все още приличаше на младо момиче.

Фалън се изправи и се вслуша в звънтенето на мечовете, което се чуваше някъде наблизо. Братята, чичовците й и някои от най-близките сподвижници на баща й, включително и Делън, се упражняваха във фехтовка. Този шум смущаваше донякъде ведрата атмосфера на прекрасния неделен ден.

— Донесох нещо за ядене — извика Едит.

— Ей сега се връщам — отвърна Фалън и пое бавно надолу към пристана. Едит само поклати глава.

— Мисля, че иска да ни остави за малко сами — каза благо Харалд и я притегли към себе си.

Фалън стигна пред малката къщичка, за която разказваше баща й, седна на мостчето, изу обувките и чорапите си и потопи крака в студената вода.

Лятото приближаваше края си и армията на краля лека-полека започна да проявява нетърпение. Хората дължаха на кралската власт само два месеца военна служба, а те отдавна бяха минали. Мнозина идваха от малки села и от много време не бяха чували нищо за семействата си. Те жадуваха за жените и децата си, знаейки, че ги чака много работа преди настъпването на зимата. Харалд забрани оплячкосването на местата, през които минаваха. Но макар и да заплащаше лично изхранването на войската, постепенно трябваше да се придвижат на север, тъй като припасите не стигаха.