Хедър Греъм - Триумф

— Сър!

Той рязко се обърна и мигом застина, щом видя оръжието в ръцете й.

— А сега… сега вие ще ми се подчинявате и ще следвате пътя, който аз ще ви посоча. Ще бъдете мой пленник. — Тази мисъл я въодушеви и тя насочи дулото право към сърцето му, но щом го приближи, очите й се присвиха. Пристъпваше съвсем бавно. — Някога чували ли сте за Андерсънвил? — тихо запита Тия.

— Разбира се, че съм чувал.

— Кажете си последната молитва, боецо — процеди тя, — защото скоро ще се озовете там.

— Не мисля, че ще стане така — хладнокръвно я опроверга той.

— Защо? Нали ви казах, че ще ви застрелям?

— Ще го направите ли?

— Нима се съмнявате?

Присвитите му златисти очи я пронизаха като остри кинжали.

— Не ви познавам достатъчно, за да разбера какво сте способна да извършите в следващия миг. Видях ви да яздите гола сред гората. Така че може да се окажете способна и да ме застреляте най-хладнокръвно от упор.

— Не ме изкушавайте да го сторя! — предупреди го тя.

Той я изгледа втренчено, после глухо добави:

— Вече се стъмва. Трябва да вървим. — Обърна се и спокойно се отправи към коня си.

— Стойте на място, глупак такъв! Вие сте мой пленник! Стрелям много добре, а от толкова близо е невъзможно да пропусна.

Но той не й обърна внимание. Тия гневно стисна зъби. Все пак не искаше да го застреля. Разбира се, той бе враг, ала нали бе човек като всички останали. Не можеше да го застреля, но тогава той щеше да й се изплъзне.

— Спрете! Не се шегувам! Той пак не й се подчини.

Тогава Тия Маккензи натисна спусъка. Искаше да стреля в земята до краката му. Обаче изстрел не последва.

Тейлър се обърна и я изгледа през рамо с присмехулно свити вежди.

— Да не мислите, че ще ви оставя да стоите с насочен към гърдите ми зареден пистолет? — попита я той.

— Но… но как… — заговори тя и едва тогава разбра, че той е намерил пистолета в джоба на полата й, когато се бе навел, за да прибере дрехите й… да, тогава той бе с гръб към нея. А сега…

Лицето й пребледня като платно, когато той направи първата крачка към нея. Обърна се и побягна.

Не бе изминала и три метра, когато светът се завъртя пред очите й и тя отново се строполи на тревата. Той се метна отгоре й и я притисна под себе си. Тия не можеше дори да си поеме дъх. Усещаше единствено изгарящия му поглед, впит в лицето си.

— Повярвайте ми, лейди — тихо промълви мъжът. — От този миг насетне вие сте моя.

— Ваша ли? О, не, дълбоко се заблуждавате! — отвърна тя с леден тон. — Аз не съм ваша, нито пък на юнионистите. Не принадлежа на никой мъж, щат или правителство. Аз не съм нечия собственост…

— Така както никой мъж или жена не може да бъде нечия собственост — тихо я прекъсна той.

Тия затаи дъх, разбрала, че той намеква за робството над чернокожите, защитавано от южните щати. Вероятно предполагаше, че тя, като южнячка, е за запазване на съществуващото положение в Юга.

Разбира се, тя не бе длъжна да му обяснява, нито я вълнуваше особено какво си мислеше този непознат янки за нея, за нейните идеали, морални принципи или за причините, ръководещи нейното поведение. Но все пак се почувства задължена да реагира на думите му:

— Най-учтиво ви моля да ме освободите, сър. Не принадлежа на никой мъж и аз не притежавам никакви хора — жени или деца. Нито пък членовете на семейството ми.

— Но коя сте вие? Кое е вашето семейство? Кажете ми само това и аз галантно ще ви помогна да се изправите на крака.

Тя сви устни и го изгледа втренчено.

— Мога да почакам — добави той.

Тия се усмихна студено.

— Добре. И аз мога да чакам. Обаче нямам никакво желание да поощрявам опитите ви на всяка цена да се държите „галантно“ с мен.

— Е, добре. Щом е така, не ни остава нищо друго, освен и двамата да почакаме.

За неин ужас той се изтегна на тревата до нея, но продължи да я притиска към земята. Вбесена, тя се опита да се освободи, но скоро разбра, че не може да надделее в неравностойната борба с много по-силния от нея мъж.

Междувременно той продължаваше да я наблюдава невъзмутимо. Не откъсваше лешниковите си очи от нея. Тия отново усети странно потръпване, както при предишните мигове, когато погледите им се кръстосваха. Имаше предчувствието, че той знае нещо за нея, но го пази в тайна. Освен това тя през цялото време се опитваше отчаяно да не допусне сближаване между тях.

— Катрин — излъга тя. — Името ми е Катрин Мур.

На пръв поглед отговорът й като че ли го задоволи. Той се надигна и й подаде ръката си с галантността, която й бе обещал. Но тя, разбира се, не пое предложената й мъжка десница. Може би се държеше детински, но не желаеше да рискува, като приема дори най-незначителната му подкрепа. Младата жена предпочете да се надигне сама, без да го изпуска от очи.